Крахът на титаните [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-52-4
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крахът на титаните [bg]». Краткое содержание книги:
Мама избърса очи и го вдигна.
— Не е ли прекрасен? Каква къдрава коса! Точно като Били на тая възраст.
Лойд боязливо погледа мама и се разплака.
Етел го взе.
— Напоследък се е превърнал в същинско мамино синче — рече тя извинително.
— Всички са такива на тази възраст — отговори мама. — Възползвай се колкото можеш, той скоро ще се промени.
— Къде е тате? — Етел се постара да не звучи твърде притеснена.
Мама изглеждаше напрегната.
— Отиде до Каерфили на среща на профсъюза. — Тя погледна часовника. — След малко ще си дойде за чая, освен ако не е изтървал влака.
Етел се досети, че мама се надява тате да закъснее. Също като нея. Искаше повече време с майка си преди да започне кризата.
Мама направи чай и сложи на масата чиния захаросани уелски сладки.
— Не съм хапвала такива от две години — каза Етел. — Прекрасни са.
Дядо щастливо обяви:
— Е, това наричам аз хубаво. Дъщеря ми, внучката ми и правнукът ми са тук, всичките в една стая. Какво повече да иска човек от живота?
Взе си сладка.
Етел си рече, че за някои хора животът на дядо не е кой знае какво — да седи по цял ден в задимената кухня, облечен в единствения си костюм. Но той беше благодарен за участта си и тя самата му беше донесла щастие, поне днес.
Тогава влезе баща й.
Мама тъкмо казваше:
— Някога, като бях на твоите години, имах възможността да ида в Лондон, но дядо ти рече…
Вратата се отвори и тя спря по средата на изречението. Всички наблюдаваха как тате влиза от улицата в костюма си за срещи и с миньорския каскет, запотен от изкачването по хълма. Той пристъпи в стаята, после спря и зяпна.
— Виж кой е тук — подхвана мама с престорена веселост. — Етел и внукът ти.
Лицето й беше пребледняло от напрежение.
Той не продума. Не свали шапката си.
— Здравей, тате. Това е Лойд — каза Етел.
Тате не я погледна.
Дядо рече:
— Малкият прилича на тебе, Дай, момчето ми — около устата, виждаш ли?
Лойд усети неприязънта в стаята и се разплака.
Тате продължаваше да мълчи. Етел разбра, че е сбъркала, изненадвайки го така. Не искаше да му даде възможността да й забрани да идва. Но сега виждаше, че изненадата го е поставила в отбранителна позиция. Тате изглеждаше уловен в ъгъла. Етел си спомни, че винаги е било грешка да го притискаш до стената.
Лицето му доби упорито изражение. Погледна съпругата си и каза:
— Нямам внук.
— О, сега пък — умолително рече мама.
Изражението му не се промени. Стоеше неподвижно, гледаше сурово мама и не продумваше. Чакаше нещо и нямаше да мръдне, докато Етел не си отиде. Тя заплака.
— По дяволите — каза дядо.
Етел вдигна Лойд.
— Съжалявам, мамо — изхлипа тя. — Мислех си, че може би…
Задави се и не можа да довърши. С детето на ръце мина край баща си. Той не я погледна.
Етел излезе и затръшна вратата.
II
Сутринта, след като мъжете отидеха на работа в мината и децата биваха изпратени на училище, жените обикновено се залавяха да вършат нещо навън. Чистеха тротоарите, лъскаха стъпалата пред къщите или миеха прозорците. Някои отиваха до магазина или изпълняваха други задачи. Етел помисли, че имат потребност да видят света извън малките си къщици, да си припомнят, че животът не е затворен между четирите паянтови стени.
Стоеше на слънце пред вратата на госпожа Грифитс Социалистката и се облягаше на стената. Навсякъде по улицата жените бяха намерили причини да поизлязат. Лойд си играеше с топка. Виждал беше другите деца и безуспешно се мъчеше да прави като тях. „Колко сложно действие е хвърлянето“, разсъди Етел — „да използваш рамото и мишницата, китката и дланта едновременно. Пръстите трябва да отслабят хватката точно преди ръката да се протегне най-далеч.“ Лойд не беше усъвършенствал това и пускаше топката прекалено рано, та тя понякога падаше зад рамото му или пък прекалено късно, така че тя губеше тласък. Но не преставаше да опитва. „Накрая ще се научи и никога няма да го забрави“, каза си Етел. Чак когато имаш дете, разбираш колко много имат да учат децата.
Тя не проумяваше как е възможно баща й да отхвърли това момченце. Лойд нищо лошо не бе сторил. Самата Етел беше грешница, но такива бяха повечето хора. Бог прощаваше греховете им, следователно кой бе тате, та да съди? Това я гневеше и натъжаваше едновременно.