Крахът на титаните [bg]

— Много ми е приятно да те видя отново в Абъроуен — каза той.

Беше дребен човек в спретнат костюм.

— Как си, Дай? — попита Етел.

— Много добре, благодаря. Утре започват да прожектират нов филм на Чарли Чаплин. Харесваш ли го?

— Нямам време за кино.

— Защо утре вечер не оставиш момченцето у майка ти и не дойдеш с мен?

Веднъж Дай си пъхна ръката под полата на Етел. Бяха в кино Палас в Кардиф. Това се случи преди пет години, но по очите му Етел познаваше, че той не е забравил.

— Не, благодаря ти, Дай — твърдо отказа тя.

Дай още не беше готов да се откаже.

— Сега работя в мината, но след като тате се пенсионира поемам месарницата.

— Знам, че ще се справиш много добре.

— Има някои мъже, които не биха погледнали момиче с бебе продължи той. — Не и аз обаче.

Това беше малко снизходително, но Етел реши да не се обижда.

— Довиждане, Дай. Беше много любезно от твоя страна да ме поканиш.

Дай се усмихна дяволито.

— Ти си оставаш най-красивото момиче, което съм срещал.

Докосна периферията на шапката си и отмина.

— Че какво му е? Трябва ти съпруг, а той е добра партия! — възмути се мама.

Какво му беше наистина? Малко нисичък беше, но компенсираше ръста с очарованието си. Имаше добро бъдеще и беше готов да приеме детето на друг мъж. Етел се питаше защо бе толкова непоколебимо сигурна, че не желае да иде на кино с него. Дали все още не мислеше, че е твърде добра за Абъроуен?

Най-отпред имаше редица столове за елита. Фиц и Беа седнаха до Пърсивал Джоунс и Молдуин Морган и службата започна.

Етел вярваше мъгляво в християнството. Предполагаше, че има Бог, но и подозираше, че Той е по-сговорчив, отколкото баща й си представя. От пламенното му несъгласие с установените църковни институции, тя бе наследила единствено лека неприязън към статуи, тамян и латински. В Лондон понякога посещаваше Евангелския параклис „Голгота“ в неделните утрини, преди всичко защото тамошният пастор беше отявлен социалист и позволяваше църквата да се ползва от клиниката на Мод и за събрания на Лейбъристката партия.

В Отдиха нямаше орган, разбира се, така че не се наложи пуританите да потискат неодобрението си към музикалните инструменти. Етел научи от тате, че е имало спорове кой да започне пеенето — роля, която в този град беше по-важна от четенето на проповедта. В крайна сметка Абъроуенският мъжки хор беше построен най-отпред и неговият диригент, който не принадлежеше към някоя църква, отговаряше за музиката.

Хорът започна с хенделовия „Той ще нахрани стадото си като пастир“, популярен химн. Богомолците изпълниха безукорно акапелното произведение. Докато стотиците тенорови гласове се носеха над парка със стиха „И събра агнеците с десницата си“, Етел си даде сметка, че тази вълнуваща музика й е липсвала в Лондон.