Крахът на титаните [bg]

Градът не се беше променил много, но мрачният му вид я порази. През първите двадесет и една години от живота си не го беше възприемала така, обаче сега, след Лондон, тя забеляза, че всичко в Абъроуен е едноцветно. Всичко беше сиво: къщите, улиците, купчините отпадък от мината и ниските дъждовни облаци, които печално се влачеха по билото на планината.

Следобед, когато излезе от железопътната гара, Етел се почувства уморена. Да отведеш дете на година и половина на целодневно пътуване беше тежка работа. Лойд се държеше добре и очароваше пасажерите с широката си усмивка. Но все пак майка трябваше да го храни в полюляващото се купе, да го преоблича в зловонната тоалетна и да го приспива, когато почнеше да капризничи — всичко това беше трудно за вършене в присъствието на непознати хора.

Понесла Лойд на хълбок и малкия куфар в ръка, Етел прекоси площада на гарата и тръгна нагоре по улица „Клайв“. Скоро се задъха. Беше забравила още нещо. Лондон беше в по-голямата си част равен град, докато в Абъроуен човек не можеше да иде почти никъде, без да се катери или спуска по някой стръмен хълм.

Не знаеше какво се е случвало в града, откакто замина. Били беше единственият й източник на новини, а мъжете не ги биваше да клюкарстват. Не се съмняваше, че за известно време тя самата е била одумвана. Оттогава обаче трябваше да са се появили и нови скандали.

Завръщането й щеше да се превърне в голяма новина. Няколко жени откровено я зяпаха, докато крачеше по улицата с детето си. Тя знаеше какво мислят. „Етел Уилямс вярваше, че е нещо повече от нас, а се връща във вехта кафява рокля, с бебе на ръце и без съпруг. Гордостта предхожда падението“, щяха да си рекат, и злобата им щеше да е съвсем леко прикрита зад съжалението.

Етел отиде на улица „Уелингтън“, но не у дома си. Баща й каза да не се връща никога. Тя писа на майката на Томи Грифитс, с прякор госпожа Грифитс Социалистката, заради пламенните убеждения на съпруга й (На същата улица живееше и госпожа Грифитс Църковната.). Семейство Грифитс не бяха сред богомолците в параклиса и не одобряваха твърдата линия на бащата на Етел. Етел беше подслонила Томи в Лондон и госпожа Грифитс с радост връщаше услугата. Томи беше единствено дете и докато беше в армията, у дома му имаше свободно легло.

Тате и мама не знаеха, че Етел си идва.

Госпожа Грифитс посрещна Етел топло и взе да гука на Лойд. Навремето тя имаше и дъщеря на възрастта на Етел, която почина от коклюш — Етел едва я помнеше, русо момиче на име Гуени.

Етел нахрани и преоблече Лойд, после седна в кухнята на чаша чай. Госпожа Грифитс забеляза венчалната й халка.

— Омъжена си, така ли? — попита тя.

— Вдовица съм — отвърна Етел. — Загина при Ипр.

— Ах, жалко.

— Той се казваше господин Уилямс, тъй че не ми се наложи си сменям фамилията.

Тази история щеше да обиколи целия град. Някои щяха да запитат наистина ли е имало господин Уилямс и наистина ли се е оженил за Етел. Нямаше значение дали вярват. Жена, която се преструва на омъжена, беше приемлива; жена, която признаваше че е сама, беше нагла безсрамница. Гражданите на Абъроуен си имаха принципи.