Крахът на титаните [bg]

— А така, кой ли е това? Дали пък не е моят първи правнук?

— Това е Лойд — представи го Етел.

— Какво хубаво име!

Лойд скри личице в рамото на майка си.

— Срамежлив е — каза тя.

— Аха, уплаши се от непознатия старец с белия мустак. Ще свикне с мен. Седни, миличка, и ми разкажи всичко.

— Мама къде е?

— Слезе до коопа за конфитюр. — Местната бакалия беше кооперация, която делеше стоките между клиентите си. Подобни магазини бяха популярни в Южен Уелс, макар че никой не знаеше как се произнася ко-оп, и названията варираха от коп до куорп. — След минутка ще се прибере.

Етел остави Лойд на пода. Той се зае да изучава стаята, придвижвайки се с олюляване от една опора към друга, малко като дядо. Етел разказа за задачите си като управителка на Войнишка съпруга: работата с печатаря, разпространението на вестниците, прибирането на непродадените бройки, намирането на рекламодатели. Дядо се чудеше откъде тя знае какво да прави и Етел призна, че двете с Мод се учат в крачка. Смяташе, че печатарят е мъчен човек — не обичаше да му нареждат жени — обаче сама преценяваше, че я бива в продажбите на рекламна площ. Докато разговаряха, дядо извади своя джобен часовник и го провеси на верижката, без да поглежда към Лойд. Детето зяпна лъскавата верижка и се пресегна към нея. Дядо му позволи да я вземе. Скоро Лойд се опираше на коленете на стареца и изследваше часовника.

Етел се чувстваше особено в старата къща. Представяше си как всичко ще й бъде уютно познато, като чифт обуща, които са приели формата на носилите ги с години крака. Но всъщност й беше малко неспокойно. Къщата й приличаше повече на дома на познати стари съседи. Все гледаше избелелите мотивчета с дотегналите библейски цитати и се чудеше защо майка й не ги сменя с десетилетия. Не се усещаше на място.

Чувал ли си нещо от нашия Били? — попита тя дядо.

— Не. А ти?

— Не и след като замина за Франция.

— Май е в оная голяма битка на река Сома.

— Надявам се, че не е. Казват, че е ужасно.

— Да, страшно, ако вярваш на слуховете.

Хората имаха само слуховете, защото новините във вестниците бяха бодри и мъгляви. Но мнозина ранени вече се намираха в британските болници и техните смразяващи кръвта разкази за некадърност и кланета се пренасяха от уста на уста.

Влезе мама.

— Висят и си говорят в магазина, все едно си нямат друга работа… А! — Тя спря. — Небеса, това нашата Ет ли е?

И заплака. Етел я прегърна. Дядо рече:

— Виж, Кара, това е внукът ти Лойд.