Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
Премисли всички мерки за сигурност и се върна към времето, когато беше в морската пехота. Ето една абстрактна бойна задача. Къщата му беше трудна цел. Нищо не може да се направи от скалата от изток — тя представляваше по-опасно препятствие, отколкото минирано поле. На север и юг гората беше толкова гъста, че и най-опитните командоси ще имат големи трудности при преминаването през нея, без да вдигнат ужасен шум — а онези съвсем сигурно не могат да се упражняват за такова нещо в голата пустиня. Значи трябваше да се появят от запад. „Колко души каза Авери — е, не каза точно, но останах с впечатлението, че ще са двадесетина.“ Двадесет души от службите за сигурност, обучени и въоръжени. Припомни си дните за основната подготовка на офицери в Куантико, а също и нощите. Беше двадесет и две годишен, непобедим и безсмъртен, и се наливаше с бира по местните барове. Помнеше вечерта в онова място, наречено „командния пост“, онова със снимката на генерал Патън на стената, когато започна да говори с двама инструктори от академията на ФБР, разположена на юг от военноморската база. Те бяха не по-малко горди от неговите събратя от морската пехота. „Те никога не си правеха труда да казват: «Ние сме най-добрите.» Просто смятаха, че всички го знаят. Като нас.“ Беше приел поканата да стреля на тяхното стрелбище, за да разрешат един джентълменски облог. Беше му струвало десет долара да разбере, че един от тях бил главният инструктор по огнестрелните оръжия. „Господи, чудя се дали Брекенридж може да го победи!“ Онези от службите за сигурност не биха били по-различни, като се има предвид мисията им. „Ти би ли се опитал да се мериш с тях? По дяволите, не!“
„Ако приемем, че АОЪ са толкова умни, колкото изглежда … а това е неофициално посещение, частно посещение… Те няма да знаят, че трябва да дойдат тук, а дори и да го сторят, са твърде умни, за да атакуват тази къща… Би трябвало да сме в безопасност, нали?“
Но това беше дума със завинаги променен смисъл. Безопасност. Това вече не беше нещо реално.
Джек мина покрай камината и влезе в крилото със спалните. Сали спеше, а Ърни се беше свил в долната част на леглото. Главата му се вдигна, когато Джек влезе в стаята, сякаш за да каже: „Да!“
Неговото момиченце спеше в мир и сънуваше детски сънища, докато баща му съзерцаваше кошмара, който все още витаеше над семейството му, кошмара, който самият той си беше позволил да забрави за няколко часа. Оправи завивките и потупа кучето по главата, преди да излезе от стаята.
Джек се чудеше как ли го правят обществено известните лица. През цялото време живееха с този кошмар. Припомни си, че беше поздравил принца, задето не допуска тази заплаха да определя живота му: „Браво, старче, дай им да разберат! Бъди една безстрашна мишена!“ Райън призна пред нощта, че беше съвсем друго нещо, когато самият ти си мишената, когато семейството ти е мишена. Слагаш на лицето си маската на смелостта и следваш инструкциите си, като се чудиш дали всяка кола на улицата не крие човек с автомат, решил да превърне твоята смърт в много специално политическо изявление. Можеш да не мислиш за това денем, когато имаш много работа, но нощем, когато мисълта започва да броди и идват сънищата…
Такава двойственост беше невероятна. Човек не мисли постоянно за нея, но не може да си позволи и да я забрави. Не може да допусне животът му да се определя от страха, но не бива и да се отдаде на чувството за сигурност. Малко фатализъм би помогнал, но Райън смяташе, че е господар на съдбата си. Не признаваше други възможности. Искаше да нанася удари, ако не по тях, то по съдбата, но и двете се намираха така далеч от обсега му, както корабите, чиито светлини минаваха на много мили от прозорците му. Безопасността на семейството му беше почти осигурена…
„Едва се разминахме!“ — изкрещя той без глас в нощта.
Почти бяха успели. Почти бяха спечелили онази битка и бяха помогнали на други да спечелят друга битка. Той можеше да отвърне на ударите им и знаеше, че най-добре ще го направи, ако работи на бюрото си в Ленгли, като се присъедини към екипа на пълен щат. Нямаше да бъде господар на съдбата си, но поне можеше да играе някаква роля. Вече беше играл роля. Достатъчно важна, макар и случайна, за Франсоаз Теру, онова красиво и зло момиче, което сега е мъртво. Решението беше взето. Хората с пистолетите ще си играят тяхната роля, а човекът зад бюрото — своята. Щяха да му липсват академията и енергичните млади хлапета, но това с цената, която трябва да плати, за да се върне отново в играта. Джек пи вода, преди да си легне.