Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
Новобранското лято започна по график. Джек наблюдаваше с безстрастно съчувствие как неотдавна завършилите гимназисти и колежанчета биваха въвеждани в строгостите на военния живот. Процесът съзнателно беше предвиден така, че слабите да отпаднат колкото е възможно по-рано, и затова се намираше в ръцете на горните курсове, които съвсем наскоро бяха преминали всичко това. Новите младоци разчитаха на спорната милост на по-възрастните, тичаха наоколо с ниско подстриганите си глави под бързия такт на по-старите с две години курсанти.
— Добро утро, Джек! — Роби се приближи, за да гледа заедно с него от паркинга.
— Знаеш ли, Роб, Бостънският колеж не беше нищо подобно.
— Ако си мислиш, че това е новобранско лято! — изсумтя Джексън. — Да можеше да видиш какво беше, когато аз се намирах тук!
— Басирам се, че това го казват от сто години — предположи Джек.
— Може би. — Облечените в бяло новобранци префучаха покрай тях като стадо биволи, всички се задъхваха в горещото, влажно утро. — Ние поне бягахме в по-добър строй.
— През първия ден ли?
— Първите няколко дни бяха голяма бъркотия — призна Джексън.
— Опаковаш ли багажа си?
Джексън кимна.
— Повечето от нещата вече са в кашони. Трябва да запозная заместника си с работата.
— Аз също.
— Напускаш ли? — изненада се Роби.
— Казах на адмирал Гриър, че искам да работя при тях.
— Адмирал…О, онзи от ЦРУ. Значи ще го направиш, а? Как реагираха в отдела?
— Може да се каже, че успяха да задържат сълзите си. Шефът не е особено доволен от цялото време, когато ме нямаше. Изглежда, и двамата с теб ще имаме прощална вечеря.
— Господи, тя е сега в петък, нали?
— Да. Можеш ли да дойдеш към осем и петнадесет?
— Да. Каза, че не трябва да се обличаме официално?
— Точно така — усмихна се Джек. „Падна ли ми!“
Самолетът ВЦ-10 на Кралските военновъздушни сили кацна във военновъздушната база „Андрюс“ в осем часа вечерта и изрулира към терминала, използван от президентския боинг. Репортерите отбелязаха, че сигурността е много здрава, имаше, изглежда, цяла рота от въздушната полиция, а и много цивилни агенти на службата за сигурност. Решиха, че охраната в този район на базата винаги е здрава. Самолетът спря точно където трябваше и стълбата се вдигна до предната врата, която се отвори след миг.
В основата на стълбата чакаха посланикът и служители на Държавния департамент. От самолета охраната правеше последни проверки през прозорците. Накрая негово височество се появи през вратата, придружен от младата си съпруга, махна с ръка на далечните наблюдатели и гъвкаво слезе по стълбата, въпреки че краката му бяха се схванали от полета. Долу офицери от двете държави отдадоха чест, а служителката от протоколната служба към Държавния департамент направи реверанс. Това щеше да й спечели укорите на арбитъра по маниерите в сутрешното издание на „Вашингтон пост“. Шестгодишната внучка на командира на военната база поднесе на нейно височество букет от дванадесет жълти рози. Бляскаха фотосветкавици и двете кралски особи покорно се усмихваха на фотоапаратите и без да бързат, намираха да кажат по нещо приятно на всички, които ги посрещаха. Принцът се пошегува с офицер от военноморските сили, който някога беше негов командир, а принцесата се възмути от потискащото, мокро време, което се беше запазило до вечерта. Съпругата на посланика изтъкна, че тук климатът е такъв и затова някога Вашингтон е бил считан за рисково място. Маларийните комари отдавна бяха изчезнали, но климатът не се беше променил много. За щастие всеки разполагаше с климатични инсталации. Репортерите отразиха цвета, стила и кройката на дрехите на принцесата, особено „дръзката“ й нова шапка. Тя позираше като професионален модел, докато съпругът й изглеждаше небрежен като тексаски каубой, колкото и неуместно да изглеждаше това, пъхнал едната си ръка в джоба, със спокойна усмивка на лицето си. Американците, които никога досега не се бяха запознавали с двамата, установиха, че той е чудесен веселяк и, разбира се, всички присъстващи мъже, а и целият западен свят отдавна бяха влюбени в принцесата.
Хората от охраната не забелязваха нищо от това. Всички те стояха с гръб към сцената, очите им разглеждаха тълпата, едни и същи сериозни изражения бяха отпечатани по лицата им, но всеки от тях независимо от различната степен на напрегнатост мислеше: „Моля те, Господи, не докато аз съм дежурен!“ Всички имаха радиослушалки, от които постоянно получаваха информация, която мозъците им следяха, докато очите им постоянно бяха заети.