Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
Авери не беше доволен. Не, след като една терористична група имаше възможност да се движи на воля. Но всички летища се наблюдаваха и местните полицейски сили бяха поставени нащрек. Дотук се идваше само по един път. Заобикалящият терен щеше да представлява трудна за безшумно проникване местност дори за взвод войници, а терористите, колкото и гадни да са, никога не бяха се били в условията на подобно детайлно планиране. Това не е Лондон и потенциалните жертви не се возят безгрижно само с един човек охрана.
— Благодаря ви, доктор Райън. Ще проверим скалата откъм морето. Ако видите катер на бреговата охрана, това ще бъдем ние.
— Знаете ли как да стигнете до станцията в Томас Пойнт? Тръгнете по Форест драйв на изток към Аръндел — край залива, и карайте все надясно. Не можете да го пропуснете.
— Благодаря, ще го сторим.
Агентът по недвижимите имоти излезе от канцеларията си малко преди десет часа. Днес беше негов ред да затвори канцеларията. В куфарчето си носеше плик за нощния сейф на банката, както и няколко договора, които трябваше да прегледа, преди да отиде на работа. Сложи куфара на седалката до себе си и запали двигателя. Зад него спря кола, от която се виждаха само фаровете.
— Мога ли да говоря с вас? — повика глас от тъмното. Агентът се обърна и видя някаква неясна сянка да се приближава към него.
— Боя се, че е затворено. Офисът отваря в… — Осъзна, че гледа в пистолет.
— Искам парите ти, човече. Бъди готин и всичко ще е наред — каза човекът с пистолета. Нямаше смисъл да го плаши, защото може да направи нещо откачено и да му провърви.
— Но аз нямам никакви…
— Куфарчето и портфейла. Бавно и спокойно и след половин час ще си бъдеш у дома.
Мъжът първо извади портфейла си. Три пъти се опита да разкопчае джоба си и ръцете му трепереха, като го подаде. След това даде и куфара.
— Тук има само чекове, няма пари в брой.
— Всички казват така. Легни на седалката и брой до сто. Не вдигай глава, докато не свършиш, и всичко ще бъде наред. Високо, да мога да те чувам. — „Да видим сега, сърцето е точно там някъде…“ Протегна ръката с пистолета вътре в колата. Мъжът преброи до седем. При изстрела звукът от пистолета със заглушител беше допълнително заглушен и от това, че се намираше в колата. Тялото конвулсивно подскочи няколко пъти, но не достатъчно, за да изисква и втори куршум. Преди да се върне в колата си, човекът с пистолета отвори вратата, вдигна стъклото и угаси двигателя и фаровете. Изтегли се на заден на улицата и се отдалечи, като спазваше ограничението за максимална скорост. Десет минути по-късно куфарчето и портфейлът бяха изхвърлени в кофата за боклук до един супермаркет. Върна се на шосето и тръгна в противоположна посока. Опасно беше да държи пистолета в себе си, но от него трябваше да се отърве по-внимателно. Човекът с пистолета откара колата там, откъдето я беше взел — собствениците й бяха на почивка, — и отиде до своята, паркирана две преки по-надолу. „Алекс е прав — мислеше той. — Ако планираш всичко, ако го обмислиш и най-важното, ако не оставиш никакво доказателство след себе си, ще можеш да убиеш колкото хора си пожелаеш. О! — припомни си той. — Още нещо. Не трябва да говориш за това.“
— Здрасти, Ърни — тихо каза Джек. Кучето се виждаше като тъмно петно на светлия килим в хола. Беше четири сутринта. Ърни беше чул някакъв шум и излязъл от стаята на Сали, за да види какво има. Едно нещо може да им се признае на кучетата. Никога не спяха като хората. Ърни го гледа няколко минути и опашката му се мяташе напред-назад, докато не получи погалване между ушите, а след това се отдалечи към стаята на Сали. Джек си помисли колко удивително беше това, че кучето напълно беше изместило мечока. Трудно му беше да повярва, че нещо би могло да го стори.
„Онези се връщат, а?“ — попита нощта той. Стана от кожения диван и отиде до прозорците. Нощта беше ясна. Отвън, в залива Чесапийк, се виждаха разноцветните сигнални светлини на кораби, тръгнали от или към балтиморското пристанище. Виждаха се и по-богатите светлини на комбинациите от влекачи и теглени кораби, които се движеха по-бавно.
Не можеше да си обясни как така е толкова глупав. Може би защото заетостта на лагер 18 съвпадаше с шаблона, който той постоянно се опитваше да проумее. Беше време да се появят за опреснителни тренировки. Но също така имаше вероятност да се подготвят за нето голямо. Може би точно тук…
— Господи. Ти беше твърде близо до проблема, Джек — прошепна в тъмното той. Публично достояние беше — вече втора седмица, — че ще идват тук, а АОЪ бяха демонстрирали способността си да работят в Америка. „И ние водим у дома хора, за които се знае, че са цел на терористите! Много умно, Джек.“ Като се замислеше, всичко му изглеждаше достатъчно удивително. Бяха приели старата покана, без да помислят…и дори когато хората от сигурността дойдоха вчера, той се шегуваше. „Задник такъв!“