Патриотични игри

— Да, мога да го оформя и тук. — Отиде до колата си и се върна с подложка за писане и готов стандартен договор за наем. Не знаеше, че подписва смъртната си присъда, че никой друг от офиса не беше виждал лицето на този човек.

— Кореспонденцията ми отива в една пощенска кутия. Вземам си я на път за работа. — Това изчерпа въпроса за адреса.

— Казвате работа?

— Работя в лабораторията по приложна физика, електроинженер. Съжалявам, но не мога да давам повече информация. Вършим много работа за правителството, нали разбирате? — Алекс изпита слабо съжаление към човека. Беше толкова приятен и не го разиграва както повечето агенти по продажба на недвижими имоти. Лошо. Това е животът.

— Винаги ли работите с пари в брой?

— Това е сигурен начин човек да може да ги има — засмя се Алекс.

— Ще се подпишете ли тук, моля?

— Разбира се. — Алекс го стори със собствената си химикалка, с лявата си ръка, както се беше упражнявал. — Е, това са хиляда триста и петдесет. — Той отброи банкнотите.

— Лесно стана — каза агентът, като подаде ключовете и една квитанция.

— Да, наистина. Благодаря ви, сър. — Алекс му стисна ръката. — Вероятно той ще се нанесе следващата седмица, но със сигурност ще бъде тук след още една.

Двамата мъже тръгнаха към колите си. Алекс си записа регистрационния номер на колата на агента — караше собствената си кола, а не фирмена. Направи и кратко описание на мъжа, за да е сигурно, че хората му няма да убият друг. Радваше се, че не му се падна агент жена. Алекс знаеше, че рано или късно ще трябва да преодолее предубежденията си, но за момента с радост избягваше това. Проследи агента в продължение на няколко преки, а след това се отклони и бързо се върна при къщата.

Не можеше да се каже, че беше на идеално място, но все пак се намираше достатъчно близо. Три малки спални. Но кухнята беше съвсем наред, както и холът. Най-важното беше, че имаше и гараж. Площта на къщата беше около 400 квадратни метра. Имотът бе ограден с жив плет и разположен в полуселски район на представители на работническата класа, където разстоянията между къщите бяха около десетина метра. Щеше да бъде добро скривалище.

След като свърши, той отиде до националното летище „Вашингтон“, където взе самолет за Маями. Там щеше да има тричасов престой, преди да отлети за Мексико сити. Милър го очакваше вече в съответния хотел.

— Здравей, Шон.

— Здравей, Алекс. Искаш ли нещо за пиене?

— Какво имаш?

— Ами донесъл съм бутилка хубаво уиски, а можеш да си вземеш и нещо местно. Бирата не е лоша, но аз лично не пия напитки с червеи в шишето.

Алекс си избра една бира. Не се притесни да си поиска чаша.

— Е?

Добенс изпи бирата на една дълга глътка. Приятно беше да се отпусне, истински. Преструвките у дома създаваха напрежение.