Крахът на титаните [bg]

Картечницата пак откри огън. Когато тя спря, Томи почна да стреля. Правеше като Джордж — спираше между изстрелите. „Колко бързо се учим, когато животът ни е в опасност“, рече си Били. Когато десетият, последен, куршум от пълнителя на Томи беше изстрелян, останалите от отделението се озоваха при Били в дупката.

— Елате от тази страна — викна той и ги подкани да минат напред. Немската позиция беше нависоко и Били се боеше, че противниците могат да ги забележат в задната част на кратера.

Опря пушката на ръба и се прицели в картечницата. След малко немците пак откриха огън. Когато спряха, почна той. Искаше някак да накара Томи да бяга бързо. Повече се тревожеше за него, отколкото за всички останали, взети заедно. Държеше пушката стабилно и стреляше през равни интервали от по пет секунди. Нямаше значение дали улучва някого. Достатъчно беше да накара немците да стоят долу, докато Томи тича.

Пълнителят удари на празно и Томи се приземи до Били.

— По дяволите. Колко пъти ще трябва да правим това? — попита той.

— Според мене още два — отговори Били, докато презареждаше. — После или ще сме достатъчно близо да им хвърлим ръчна граната, или ще сме едни шибани мъртъвци.

— Хайде сега, Били, недей псува — каза Томи с непроницаемо изражение. — Знаеш, че намирам това за безвкусица.

Били се разкикоти. После пък се чудеше как е могъл. „Седя в яма от снаряд, немската армия стреля по мене, а аз се хиля“, помисли той. „Бог да ми е на помощ.“

По същия начин се придвижиха до следващата дупка, но тя беше по-далеч и сега загубиха човек. Джоуи Понти беше улучен в главата, докато тичаше. Джордж Бароу го вдигна и го донесе, но Джоуи беше мъртъв. В черепа му зееше кървава дупка. Били се питаше къде ли е по-малкият брат на Джоуи, Джони Понти. Не го беше виждал, откак излязоха от сборния окоп. „Трябва аз да му съобщя“, каза си Били. Джони обожаваше батко си.

В дупката имаше и други мъртъвци. Три облечени в каки трупа се полюшваха в разпенената вода. Трябва да са били от първите в атаката. Били се запита как ли бяха стигнали толкова далеч. Вероятно просто шанс. Оръдията винаги пропускаха някого от първата вълна и забърсваха някого на връщане.

Други групи също наближаваха окопите на германците, като използваха същата тактика. Те подражаваха на отделението на Били, или — по-вероятно — мисълта им бе извървяла същия път. Бяха изоставили глупавия, нареден от офицерите пристъп в разгърнат строй и бяха измайсторили собствена, по-смислена тактика. Като следствие нещата не вървяха изцяло по желанието на немците. Подложени на обстрел, те вече не можеха да поддържат същия неспирен огън. Може би затова групата на Били стигна до последния кратер без повече жертви.