Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Той я обви с ръце и бързо я притисна към себе си.
— Духовете ще са доволни, ти си умно дете. — Думите му я накараха да се почувства наистина добре. Никой досега не й беше казвал, че е умна. — А сега ме чуй добре. Идва най-важното.
Тя отново кимна.
— Слушам те, Гилер.
Той отново постави ръка върху кутията.
— Тази кутия притежава магия. Щом Кралицата я даде на Татко Рал, той ще може да използва тази магия, за да причини зло на още повече хора. Той ще обезглави още много други. Кралицата е лоша и иска той да го направи и затова ще му даде кутията.
Очите й станаха наистина огромни.
— Гилер! Не трябва да й позволяваме да му даде кутията. Иначе всички тези хора ще загубят главите си!
Под орловия му нос изгря широка усмивка. Той хвана брадичката й в ръцете си.
— Рейчъл, ти си най-умното момиче, което някога съм срещал. Наистина.
— Трябва да я скрием, скрий я, както аз скрих Сара!
— Точно това ще направим — той посочи кутията, която беше оставил на поставката. — Тази тук е фалшива. Това означава, че не е нещо истинско, а просто имитация, така че това ще ги забави за известно време и ние ще можем да се измъкнем, преди да открият, че истинската кутия е изчезнала.
Тя вдигна поглед към фалшивата кутия. Изглеждаше съвсем като истинската.
— Гилер, ти си най-умният човек, който съм срещала.
Усмивката му леко помръкна.
— Страхувам се, дете, че съм използвал ума си единствено за свое добро — той се усмихна отново. — Ето какво ще направим.
Гилер взе самуна хляб и го разчупи на две половини. С големите си ръце изрови малко от средата. Част от него пъхна в устата си; бузите му се издуха, толкова много беше напъхал. Напъха малко и в нейната уста. Тя започна да дъвче, колкото можеше по-бързо. Хлябът беше вкусен, все още топъл. Щом изядоха средата, той взе истинската кутия и я пъхна в хляба, след това отново съедини двете му части. Повдигна го пред очите й.
Тя направи физиономия.
— Навсякъде е начупен. Всеки ще се сети, че е бил разполовен.
Той поклати глава.
— Умно. Ти наистина си умна. Е, след като съм магьосник, може би ще мога да направя нещо по въпроса. Ти как мислиш?
Тя кимна.
— Може би.
Той постави хляба в скута си и с ръцете си го обиколи от всички страни. Отдръпна ги и след малко отново поднесе хляба пред очите й. Пукнатините бяха изчезнали! Изглеждаше съвсем цял!
— Със сигурност никой няма да разбере — изкикоти се тя.
— Да се надяваме, че си права, дете. Хвърлих върху него мрежата на магьосника, едно магическо заклинание, за да сме сигурни, че никой няма да може да види магията на кутията, скрита вътре.
Той разстла кърпата върху стола и сложи хляба отгоре, след това взе четирите краища и ги върза по средата. Вдигна вързопа за възлите и го постави върху дланта на другата си ръка, поднасяйки го пред нея. Погледна в очите й, без да се усмихва; изглеждаше почти тъжен.
— Стигаме до трудното, Рейчъл. Трябва да изнесем кутията далеч от тук. Няма как да я крием в замъка, защото може някой да я намери. Спомняш ли си къде бях скрил куклата ти, в градината?
Тя гордо се усмихна, спомняше си.
— Третата саксия от дясно.
Той кимна.
— Ще скрия и това там, също както скрих куклата ти. Трябва да отидеш и да го вземеш, също както направи с куклата, и след това да го изнесеш от замъка — той се наведе леко напред. — Това трябва да стане тази нощ.
Рейчъл започна да увива на пръста си ревера на роклята си. Очите й започнаха да се навлажняват.
— Гилер, страх ме е да докосвам кутията на Кралицата.
— Знам, че те е страх, дете. Но не помниш ли? Това не е кутията на Кралицата. Нали искаш да направим така, че всички онези хора да запазят главите си?
— Да — проплака тя. — Но не може ли ти да я изнесеш от замъка?
— Ако можех, кълна ти се, Рейчъл, щях да го направя. Но не мога. Има хора, които ме наблюдават, и не искат да напускам замъка. Ако ме открият с кутията, Татко Рал ще я вземе и всичко ще се провали, нали така?
— Да… — сега вече тя наистина се уплаши. — Гилер, ти каза, че ще избягаш с мен. Обеща.
— И имам намерение да удържа на думата си, повярвай ми. Но може да отнеме няколко дена, докато успея да се измъкна от Тамаранг. За кутията е много опасно да остане тук още един ден, а аз не мога да я изнеса сам. Трябва да го направиш ти. Занеси я на тайното си място, в хралупестото дърво. И ме чакай, докато успея да прикрия бягството ни и дойда да те взема.
— Мисля, че ще се справя. Щом казваш, че е важно, ще опитам.
Гилер се надигна и седна на стола. Вдигна я за кръста и я сложи на коленете си.
— Чуй ме, Рейчъл. Дори да доживееш до сто години, пак никога няма да ти се наложи да направиш нещо толкова важно, колкото това. Трябва да бъдеш смела, по-смела отвсякога. Не бива да се доверяваш на никого. Не бива да позволяваш на никого да вземе кутията. Ще дойда да те взема след няколко дни, но ако нещо се обърка и не се появя, ще трябва да се криеш с кутията до зимата. Тогава всичко ще се оправи. Ако знаех някой, който може да ти помогне, щях да го накарам да го направи. Но не знам. Ти си единствената, която може да се справи.