Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
Включи си телефона.
Проклетият Бублански му се обади почти веднага и му съобщи, че разследването е поело в друга посока, като официално се работи върху нова версия за друг извършител, и още, че Фасте трябва да смени Йеркер Холмберг на местопрестъплението край Нюкварн. Преди самата развръзка на случая Саландер Фасте щеше да събира фасове в гората, докато другите я преследват.
Какво общо имаше МК „Свавелшьо“ с всичко това?
Ами ако проклетата лесбийка Мудиг излезеше права?
Не бе възможно.
Трябваше да е Саландер.
Искаше той да я залови. Толкова много искаше да я залови, че ръцете го заболяха, докато стискаше мобилния си телефон.
МИКАЕЛ ХОДЕШЕ напред-назад пред прозореца в малката болнична стая. Наближаваше седем и половина вечерта. Бяха говорили неспирно почти час.
– Седнете, преди да си изтъркате подметките – рече Палмгрен.
Микаел седна.
– Всички тези тайни – поде журналистът. – Нищо не разбирах, преди да ми разкажете за миналото на Залаченко. Бях виждал единствено докладите за Лисбет, които постановяваха, че страда от психическо заболяване.
– Петер Телебориан.
– Явно има някаква договорка с Бьорк. Сигурно си сътрудничат.
Микаел се замисли. Каквото и да се случеше, Петер Телебориан щеше да се превърне в обект на журналистическо разследване.
– Лисбет ми каза да стоя настрана от него. Каза ми и че е зъл.
Холгер Палмгрен го погледна строго.
– Кога го е казала?
Микаел замлъкна. После се усмихна и погледна Палмгрен.
– Още тайни. По дяволите! Влязох във връзка с нея, докато се криеше. Чрез компютъра ми. Изпращаше ми кратки кодирани съобщения, но през цялото време ме е насочвала накъдето трябва.
Холгер Палмгрен въздъхна.
– А вие, естествено, не сте разказали на полицията.
– Не. Не точно.
– Официално не сте разказали и на мен. Много е добра с компютрите.
„Не можеш да си представиш колко.“
– Вярвам силно, че все някой ден ще си стъпи на краката. Може в момента да ѝ е трудно, но тя е боец.
„Не ѝ е особено трудно. Все пак открадна почти три милиарда крони. Няма да умре от глад. И тя като Пипи Дългото чорапче си има сандък със злато.“
– Това, което не мога да разбера напълно – продължи Микаел, – е защо не сте направили нищо през всичките тези години.
Холгел Палмгрен отново въздъхна. Бе неописуемо тъжен.
– Провалих се – рече той. – Когато приех да съм неин попечител, гледах на нея като на поредното момиче с проблеми. Грижел съм се за дузини такива деца. Случаят ѝ ми бе възложен от Стефан Бродхенсшьо, докато бе шеф на социалните. По това време тя вече лежеше в „Санкт Стефан“ и аз дори не се срещнах с нея през първата година. Говорих няколко пъти с Телебориан и той ми обясни, че тя страда от психоза и че получава възможно най-доброто лечение. Аз, разбира се, му повярвах. След това разговарях и с Йонас Берингер, който бе шеф на болницата по същото време. Не мисля, че е имал нещо общо с цялата история. Проучи случая ѝ по моя молба и двамата се разбрахме да се опитаме да я върнем обратно в обществото с помощта на приемни родители. Тогава беше на петнайсет.
– И вие сте я подкрепяли през годините.
– Недостатъчно. Започнах да се боря за нея след епизода в метрото. До този момент вече я бях опознал и много я харесвах. Беше силна. Успях да се преборя с иска за въдворяването ѝ в психиатрията. Компромисът бе да бъде обявена за лице, което не е в състояние да се грижи само за себе си, и аз да стана неин попечител.
– Едва ли Бьорк е можел да повлияе върху решението на съда. Това не би останало незабелязано. Той е искал да я държи заключена и се е опитвал да я очерни посредством докладите на лекари като Телебориан, като се е надявал, че съдът ще вземе единственото логично решение. Вместо това обаче те са застанали на ваша страна.
– Никога не съм смятал, че трябва да бъде под попечителство. Но ако трябва да съм честен, не направих почти нищо, за да променя нещата. Трябваше да предприема по-сериозни действия по-рано. Аз обаче страшно много харесвах Лисбет… И все го отлагах. Носех твърде много дини под една мишница. А после се разболях.
Микаел кимна.
– Не мисля, че имате основание да се самообвинявате. Всъщност сте един от малкото хора, които са я подкрепяли през годините.
– Проблемът бе, че така и не разбрах, че е трябвало да реагирам. Лисбет беше мой клиент, но не ми бе казала нищо за Залаченко. След излизането ѝ от „Санкт Стефан“ ѝ трябваха доста години, преди да започне поне малко да ми вярва. Едва след края на процеса ми направи впечатление, че постепенно започва да общува с мен повече, отколкото предполагаха деловите ни отношения.