За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
В леса тичаха троглодити, пълзяха, скимтяха, ревяха. Дали у тях не кълнеше зърното на бъдеща цивилизация? Птицата реши да ни позабавлява, мярна сянка над езерото и я свали. Оказа се, че това е хвъркато същество, което напомняше копие на херувимче от древни икони. Водачите ни обясниха, че то се смята за едно от най-редките и вкусни пернати на планетата.
Божурът пъхна окървавеното херувимче в кулинарния отсек на амфибията. Скоро оттам излязоха димящи блюда, подправени със зеленчуци. Ярките им топчета страхотно приличаха на разноцветни човешки очи! Отклонихме поканата: блюдата се скриха с достойнство, за да бъдат после изядени под съпровода на същите мисли, с каквито ние щяхме да унищожаваме пастета от глухар.
Машината прелетя над дърветата, те ни изпратиха с дълги погледи. Някъде със съвсем човешки глас се обаждаше тайнствен горски обитател, подсилвайки тежката тишина. Мълчахме, още виждахме как разкъсаното херувимче бие с крилца, и ни полазваха тръпки.
Отпред лъсна безбрежната червеникава шир на океана. Въздухът слабо замириса на сол и йод; затова пък в него твърде осезателно се вплете дъх на левсиански петрол.
Снишихме се над близката горичка. Дърветата ù не бяха снажни и горди като в резервата. С умело замаскирана неохота нашите придружители се съгласиха да разгледаме местността, и апаратът изви нисък кръг. Под клепачите на някои дървета се усещаше, че нямат очни ябълки – бяха тънки, смъртнобледни, покрити със струпеи. Открихме индивиди, изгнили до раменете, до пояса или останали върху един крив крак. Други – както ни съобщиха с половин уста – са се родили изроди. Какви ли чудеса не срещнахме! Абрахиуси, акардиакуси, акормуси, акраниуси, амелуси – изчадия без ръце, без сърце, без труп, без череп, без нозе. Сякаш попаднахме в паноптикум на човешки уродства. Кошмарите нямаха свършек. Под великолепните очи на някой „дъб“ забелязвахме, че му липсва челюст. Огласяни от неоромантичния плисък на океана, усоите бяха пълни с аморфуси – изроди с безформени тела. Те подсещаха за късове тесто, от колената им стърчаха носове, разтеглена до безобразие паст тъмнееше на гърба. От време на време ни сепваше глух тътен: рухваше дърво, без да го е отсякла цивилизована сила.
Птицата и божурът се стараеха да охладят нашето желание за по-нататъшно пребиваване в този природен концлагер. Минахме край група девойки с къдрави сребърни коси. Чаровните създания щяха да бъдат щастливото изключение на гората, ако от врата до кръста не напомняха нещо средно между топка и спаднала възглавница. Нямаха ребра. Последната гледка, уловена тук, бяха две ръце на съседни дървета. Пръстите им се протягаха към нас – за поздрав, за прошка, за помощ ли? По-късно ги сънувахме често и се стряскахме в ледена пот. Едната бе с фантастично дълги тънички пръсти, подобни на паякови крачка. А другата: ненормално едра даже за местните пропорции, с подпухнала китка, с гигантски кокалчета – ръка на акромегалик, съставляваща близо половината от тялото на своя притежател.
Докато летяхме към пристанището на Воркон, си спомнихме за хилядите примери на упадък, видени при предишните ни посещения. Растенията, зверовете, птиците не се раждаха само сакати, те придобиваха в шеметни мащаби най-различни болести. Язви, по-жестоки от харпии; абсцеси и стави, стигнали до размера на главата; тиф, подагра, хемофилия със смъртоносен дебит; тумори, припадъци, от които няма ставане, имунен недостиг. Организми, сгазени от безпощадни гъбички; нефрити, болезнени като ръждив скалпел; отлепване на ретината, загуба на някои или всички сетива, липса на частична или пълна координация на движенията; анизотропност, изчезване на половите белези и влечения. Всичко! Всичко, против което земната медицина се бори от възникването до апогея си.
А атмосферата, а водите, подпочвени и надпочвени, а земята също се израждаха. И левсианците, понеже нямаше къде да избягат от природата, започваха да страдат от същите мъки. Фармацевтичните фабрики отравяха водните басейни, машиностроителните комбинати тъпчеха въздуха, селското стопанство омаломощаваше с приумиците си цели континенти, екологията трупаше трудове, светът кипеше сякаш в котел на вещица, пръскайки гибелни пари. Ще речеш, че наблюдавахме флората и фауната не на една, ами на десетки планети – такава потресаваща разноликост! Под куполите на оранжериите никнеха кочаните на човешки сърца, аспержите на човешки уши, десертните сортове на човешки устни, ала болшинството бяха разядени, едва налучкващи своето някогашно предназначение. В скотобойните докарваха троглодити; през раните им прозираха пъстри вътрешности, лъхайки смрад и цедейки сукървица. От чешмите шуртеше чудесна течност, богата и на живак, и на олово, и на арсен. Кислородни пилюли и питейна вода се доставяха от другия край на Левса, но скоро оттам щяха да отказват трескавите поръчки…