За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Господата ме поздравиха шумно, а дамите ми кимнаха приветливо.
После всичко беше като във вълшебен сън: красивите и умни думи, които тези хора си разменяха, ястията и питиетата – всички в бял цвят, независимо от вкуса, снежинките, които прехвърчаха, без да се топят, танците, в които и аз взех участие… Такава чудна белота навярно има само в душите на новородените. А над всичко звънеше кристална музика като капки вода над тънък лед.
Когато всички захванаха да се разотиват, госпожица Вещицата се приближи до мен:
– Е, как ти харесаха моите реставрирани гении?
Тръснах главата си, за да пропъдя зашеметяващата мисъл. През цялото време не ми беше дошло наум, че може да вечерям с Рьонтген или мадам Кюри, макар и реставрирани. Всъщност признайте си честно – ако ви дадат истинска всепризната картина и копието ù, ще ги различите ли? Даже ако сте специалист, няма да минете без химична и кой знае още какви експертизи. Изведнъж ме завладя страх. Дали и аз не приличах вече на някой мъртъв гений?
– Ето ти огледалото – ми отговори Вещицата. – Надявам се, че все още помниш лицето си.
Лицето в огледалото беше моето, но аз вече се съмнявах във всичко из тоя дом.
„Огледалото може да не отразява истинския ми образ.“
– Огледай се в басейна или в езерото в градината.
Езерото в градината люлееше отразената луна, а някъде около него въздишаха еолови арфи. Огледах се. Бях аз, сякаш малко променен, но на лунна светлина всеки би изглеждал по-различен. Докато гледах лицето си в рамката от лунни лъчи, нещо бе станало с еоловите арфи. Те свиреха втората част от квартета на Шуберт „Смъртта и момичето“! Не знам дали имате понятие от еолови арфи – това са обтегнати струни, които потрепват и звънят от вятъра. Те не биха могли да свирят „Смъртта и момичето“ и все пак това, което чувах, бе Шуберт, втора част, анданте кон мото! Потърсих с поглед Вещицата, за да ми обясни. Тя се беше излегнала на мраморната ограда край езерото, косите ù се пилееха и водата мокреше краищата им. Изглеждаше мъртва. Изтичах към нея, докоснах ръката ù. Студена. Закрещях, сграбчих я. Тогава усетих топлината ù. Ръцете ù бавно се вдигнаха, за да ме прегърнат.
От тоя миг сякаш потънах в забрава, която трая може би една нощ, може би десет. Не помня. Помня, че проклинах светлината и чаках здрача, за да се втурна към градината и да я търся. Намирах я на най-неочаквани места – под бурените до оградата, на гърба на лебеда-лодка всред езерото, а понякога я свалях от клоните на някое от тези чудовищни дървета. Бях замаян. Но въпреки това отрезнях за секунда, когато веднъж видях, че златистото украшение-гущерче, закрепено над челото ù, оживя и се скри в тревата.
Тя се усмихна:
– Толкова ли е странно, че една вещица се кичи с гущери?
– Но това е отвратително!
– Гущерчето е част от природата, както и аз. Може и аз да му се струвам отвратителна. Ние, хората, не сме свикнали да се съобразяваме с мнението на животните и всичко друго, което ни окръжава. Аз съм частица от космоса и нищо от целия безкраен космос не ми е чуждо – нито гущерите, нито съзвездията, нито глоговете по синорите, нито най-долния изверг от човешки произход.
– Тогава защо искаш да ги промениш тези изверги?
– Винаги по-силните, по-висшите, по-добре устроените видове спомагат за еволюцията на по-низшите. Ако не го преследваха, заекът нямаше да бяга тъй бързо, ако антилопите бяха бавни и глупави, лъвът нямаше да се научи да им прави засади. Всъщност видовете взаимно се усъвършенстват. Само че едни видове са еволюирали по-бързо. Те спомагат за развитието на следващите и изчезват. Всичко изгрява и залязва. От взрива на мъртвите звезди се раждат нови светове. Световете отглеждат живот, който със смъртта си поддържа новия живот. И всички видове и светове в крайна сметка са равни. Направени са от една и съща звездна маса.
– Защо тогава, повтарям, с всички сили се стремиш да направиш хората по-умни и добри?
– Спомагам за усъвършенстването на видовете.
– И аз влизам в тези „видове“! И сигурно ще възпроизведеш от мен някой мъртъв гений.
– Не ставай глупав. Нима мислиш, че бих развалила Коперник, за да направя от него Юго? Казах ти, гении правя от отпадъчни материали, а не от други гении.
– Но аз не съм уверен, че съм аз. Може да си отнела паметта ми, може да си ми насадила чужди мисли, може… всичко може. От теб всичко бих очаквал.
– За да се убедиш в моята добросъвестност, ще ти предложа нещо твърде рисковано за мен. Ще отидем в града, където най-много те познават. Там, в банката, имаш касета. Тя се отваря само ако бъде докосната от твоите пръсти. Отпечатъците на пръстите все още никой не е успял да промени. Ще се увериш, че си ти, ще представиш творбите си, за да получиш признание и като композитор, а аз междувременно може би ще успея да свърша малко работа.