За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Що за чудесия? – промърмори Ден Сир и приседна да разгледа плочата. В главата му неканена се появи убедеността, че всичко това е страшно, страшно старо…
Преди повече от трийсет столетия непонятният народ на деинорите бе строил този път, за да отпътува неизвестно къде, неизвестно кога, почти без следи и присъда на времето. И добре, че го имаше това „почти“ – то доведе тук Ден Сир.
Казваха му, че странни сенки прелитат понякога пътя, като че ли човек пробягва, но няма такъв. Като че ли деинори оживяват, бродят по Пътя и се връщат в Неизвестното спокойствие.
– Глупости, оживявали древните! – мърмореше Ден Сир. – Въпреки че май наистина… не, това са летанци… летанци са туй! Сигурно сенките им са прелитали през пътя, а докато си дигнеш главата…
Трийсет столетия този път не е тъпкан от човешки нозе, ако не се смятат любопитните. Но любопитният не е от тези, които ще посмеят да стигнат до края. В това Ден Сир беше уверен.
Той щеше да посмее. С леко накуцване, все по-нагоре по тъмночервената просека, а пред него тича само неговата, човешка сянка. Наклонът е лек. Няма умора в прекосеното му от белези тяло. Пътят изчезва назад. Завой след завой потъва в гъсталака на ниските виолетови дървета. Над пропастите висят все същите тъмночервени плочи, окачени на живи въжета от усукани лиани. Висящите мостове са стари, но здравината им е все същата, магия е направила лианите безсмъртни, дала им е силата да надживеят вековете.
Опааа!
Светкавична сянка драсна по плочите и Ден Сир метна поглед нагоре колкото да види опашката на летанеца. Срамна тръпка пробяга по гърба му. Всичко наоколо беше някак си не като наистина. Като че ли случаен пътник бе сънувал тук и беше оставил съня си, така че минувачът да попадне в лепкавите му мрежи. Отиваш към неизвестно никъде, наоколо си усещаш никого, само сянка притичва и като че ли тя е истинската…
Изпращаха го с неодобрителни погледи, но никой не го спря. Може би защото това място не бе нито свещено, нито неприкосновено, просто беше прието да се правят, че не съществува. А може би просто се страхуваха от Ден Сир – легендата за деянията му бе стигнала и до тези места. Никой не би могъл да забрави за Деерлинския бунт, но кой би приел легендарния победител като прост ловец в своите гори? Нито се бори за власт, нито трупа богатства – див, нелеп човек. Пееха се песни как с един удар обезглави Норчар Страшни, Норчар Мъртви, но не дойде ли веднага на трона хилавото му синче?
„Всичко помнят хората – мислеше ловецът. – Всичко… Забравя ли се нещо като Деерлинския бунт? Аз за тях вече не съм човек, а… Сам даже не знам какво – бог или демон?“
Тъжни мисли… Рухна времето, когато се гордееше със славата си – започна да забелязва, че тя плаши хората. Смутител на спокойствието, предизвиква божия гняв… Много по-късно научи, че самият Норчар се е погрижил за тази слава, разпръснал я е далеч зад границите на деерлинските земи, там, където свършва царствената му власт и започва безсилието да залови живия Ден Сир.
„Хитра подлост, подла хитрост… Добре го измисли, о, Норчар Мъртви. Не с оръжие ме довърши, а със слава! Аз те прострях с един удар, а ти разтегли отмъщението си за дълги години. Само месец след бунта те достигна моето оръжие, място на трона за синчето ти освободих, но славата, черната слава, която съчини за мен, не ме оставя вече години…“
Ето, той е тук, на пътя на деинорите, а кой е с него? Само сянката му – накуцваща като стопанина си. Разбира се, не може да се каже, че никой не те разбра. Приятно беше да разговаряш с мъдреците от Небесния лес, нали? Но кой мъдрец ще се съгласи да напусне обителта на своята мъдрост? Да бяха тук Зурон, Хок-Хок, Круд Ветрояд… няма ги отдавна, отпътуваха в своето Неизвестно спокойствие приятелите. Шест години изтекоха като сълзи от онзи страшен миг, когато Деерлинският бунт се задави в собствената си кръв. А Ден Сир не преставаше да се проклина, че допусна тази отчаяна, предварително обречена битка, че прие да бъде предводител на тези безупречни мъже, че лежа, макар и оглушен от ядро на катапулта, онези страшни седем часа, докато приятелите му – островче от разбягалата се селяшка армия, са го отбранявали в плътен кръг… докато потънат в Неизвестното спокойствие… Ден Сир смяташе света за безбожен – но винаги при спомена за тях искаше да вярва, че не са изчезнали съвсем.
Понякога съжаляваше, че оживя. А бягаше тогава, въпреки че на човек не беше подобен. И носеше тялото си, макар превърнато в една-единствена рана. И сам допълзя до Небесния лес, докато се заемат с него местните мъдреци. Да му излекуват раните, наместят ставите, сраснат костите – е, наистина, десният му крак така и зарасна накриво… Там за пръв път видя тунелите на деинорите, издълбани в скалите. На пръв поглед – полза никаква, но влезеш ли до средата – изведнъж всичко видимо в отсрещния отвор се приближава с необикновена отчетливост. Явни стават лицата на хора, намиращи се на много дни път оттук, виден е даже невъобразимо далечният Деерлин.