За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Останалите ни спътници – божур и птица, явно изгаряха от желание да покажат прелестите на своя край. Птицата хвърчеше около пластмасовата амфибия, обяснявайки ни с глас на славей забележителностите. Ние вече свиквахме с превратностите на Левса, така че това не ни удивляваше. Все пак човек изпитва смут и древна жажда, щом види чаровете на птичия живот, още повече – на разумна птица. И докато тя левитираше на собствените си крила, божурът левитираше на непознат принцип; листчетата му кръжаха сякаш стадо тропически рибки, които после се събираха отново в пищен цвят.
Тая сутрин първият ни обект беше горски резерват. Змията остана в машината, а ние тръгнахме по хубаво утъпкана спирална пътека. Както навред из Левса, и тук почвата притежаваше оттенъка на човешка плът, но поради сенчестия характер на резервата бе варовитобяла. Отначало ние, далечните пришълци, стъпвахме доста боязливо: струваше ни се, че ходим върху човешки тела, скрили истинската земя. Сетне се убедихме, че друга няма, и въпреки това пак не се чувствахме напълно свободно, макар при странстванията си да бяхме се сблъсквали с крехка женска кожа с багра на разсъмващ облак, с отрудена загоряла кожа, с мургава като картоф, с жълта, с негърска или маслена като каймак.
Резерватът беше засаден с различни дървета, някои от които вече записани в Червената книга на чуждата природа. Ала що за дървета! У тях не намирахме земните ботанически понятия. Всички имаха облика на хора. Представете си петметрови крака, затънали до глезен в почвата. И никакво съмнение: прасци, колена, бедра. Нагоре до косата – всичко, което отличава нашето тяло. Силуетите – източени подобно фигури на Ел Греко. Главите им бяха обърнати към слънцето, от рамената се издигаха ръцете-клони. Вятърът развяваше разкошните високи прически, по чиито краища звънтяха стъкловидни топки – плодовете.
Когато за пръв път се срещнахме с чудноватите дървета, след преодоляното вцепенение побързахме да надникнем в лицата им. С какво вълнение разглеждахме тези родни черти на стотици парсеци от Земята! Зърнахме детските личица на фиданки, зрелите лица на развити екземпляри, сбръчканите погрознели ликове на ветерани. Изучаваха ни грамадни човешки очи, зелени, влажни, уравновесени. Запитахме водачите дали дървесата могат да говорят. Не доловихме тяхната насмешка външно, обаче те отвърнаха с въпроса: „А нима вашите говорят?“. Живо си нарисувахме във въображението как триони режат адамови и евини крака, плисва болка и налива очите; как от тъй близката нам плът се правят къщи, мебели, хартия; как плътта от плътта ни и кръвта от кръвта ни се поднася по трапези, консервира се като в анатомичен музей и „плодови“ сокове се подават със сламка от човешка костичка! Домакините – същите тия създания, с които на Земята постъпвахме аналогично – се учудваха защо дълго време не ги търсим и защо се пренесохме да живеем в хиперлета си.
В резервата шумяха храсти – снопове от ръце; стелеше се тревист килим – фини гъвкави пръсти. Попитахме какво става в гората наесен. „Наесен ли? – трепна божурът. – Наесен косите окапват, клоните се прибират до тялото и дърветата заприличват на снежни статуи.“ „Впрочем – пропя птицата – този пейзаж би трябвало да го знаете. Вие имате толкова общо с нашите дървета, че…“ Тя не довърши, това бе най-ясният израз на контраста между двете цивилизации. Инак чуждопланетците се държаха с нас като със себеподобни, сякаш не забелязваха крещящите противоречия, което ни задължаваше на сходен жест.
Не бяхме ли се озовали в приказен свят, където всичко е очовечено? Където слънцето и мъглите са влели чувствен разум на всяка молекула? И не изграждахме ли съответна представа у левсианците – растения и зверове, които виждат хора, надарени с техните способности?…
По-нататък отидохме до едно езеро. То имаше цвета на бистра кръв. Небето се отразяваше, придавайки му люлякова отсянка. Знаехме, че рибите, молюските, водната флора са разумни пълноправни членове на левсианското общество, докато човекообразните твари вътре се използват, както ние използваме рибата и водораслите. Даже бяхме ходили на риболов. Мрежите измъкваха обтекаеми човешки телца с лица в костени капаци. Отдалеч те наподобяваха персонаж от картините на Бош. Излишно беше да питаме дали дървесата и животните на Левса обладават разсъдък, дали управляват емоции. Положително щеше да ни се отговори с контравъпрос. И всички тия наши братя по природа, но не и по предназначение сега, биваха сечени, готвени, оползотворявани по милиони начини, мисълта за които ни хвърляше в ужас. Кожените дрехи, котлетите, ягодовият конфитюр, натюрмортите с цветя и дивеч, няколкото дървени скулптури в кораба ни също натрупваха много въпросителни пред домакините. Ние избягвахме посещенията им.