За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Ето и пристанището.
Зад него димяха ворконските заводи, издигнати по-близо до мястото за транспорт. Установихме, че девственият ален цвят е илюзия; океанът беше лъскав, пепелносин, покрит с ципа от петрол, която даваше сочни цветови ефекти. Та нали половината от корабния товар на домакините е петролен, как да не капнеш малко? Гола камениста земя, никаква растителност, ако изключим двете джуджета-дръвчета, плачещи под скафандри. Из въздуха се носеше скриптеж на кранове, свирки бучаха, ревяха сирени, прибоят въобще не се чуваше. Наоколо освен на петрол ухаеше на перилни препарати, на отточни тръби, на гнили водорасли, на самоубийство. Разгледахме ландшафта и като не намерихме какво да похвалим, вдигнахме глави: „Ах, колко синьо е небето тук!“. „Моля ви – пошепна божурът – не споменавайте повече за сините багри, птицата и змията имат слепота към тях…“
Впрочем небето бе сиво като през земна зима, ниско, задъхано, самото то сляпо за синьото.
И ние литнахме към Воркон. Пристанищните шумове и изпарения ни догониха, преляха се умело в градската среда – вече хвърчахме над левсианския мегаполис.
Под нас се нижеха дългобойни комини, бълващи неуморно дим и сажди; грандиозни струпвания на внушителни жилищни кули, чиито милиарди прозорци приличаха на пчелни килийки; магистрали, кръстосани на замайващи нива и под сюрреалистични ъгли, магистрали, залени от автомобилни цунамита. Воркон дишаше пресекливо, кашляше, храчеше, повръщаше, гърчеше се от стомашни колики, всяка минута инфаркти разтърсваха комплексното му сърце, схващаха се членовете му, стремително се качваха непоправимите индекси на диоптрите, на слуховата непълноценност, на цялата сетивна мрежа. Индустрията, транспортът, комуникационните звена потискаха, изместваха левсианеца, заличаваха го от собствената му планета… Амфибията се сниши. Чувстваше се как в каналите клокочат мътни токсични потоци, как белите дробове на града се свиват като риба на сухо, как почвата се обезсмисля под тонажа на железобетонните и пластмасовите голиати. И ние печално се взирахме във всичко това, което се явяваше кажи-речи повторение на земната картина зад хипербариерата.
С ловка маневра машината ни се включи в руслото на кипяща магистрала. Левсианските автомобили бяха много по-разнообразни от нашите. Наистина не може една и съща кола да обслужва костенурка и слънчоглед, слон и глухарче. Над асфалтовите ленти планираше калейдоскоп от аеролети. На кръстовищата имаше регулировчици-октоподи в антигравитационни хидрокабини. Главоногите оперираха чевръсто с пипалата си; от време на време пускаха мастилена завеса, за да си починат. Аварийни екипи отнасяха катастрофиралите апарати с водачите им. Шумът беше невъобразим; при други посещения бяхме узнали, че мнозинството граждани се оплакват от сензорни недъзи: прилепите оглушаваха, кучетата се прощаваха с изящния нюх, орлите ослепяваха. И макар домакините да общуваха чрез телепатия, трябваше вече да внушават не нормални гласове, а викове, крясъци, вопли; дори класическият любовен шепот изчезваше.
Излязохме на един от най-важните и красиви булеварди.
Той бе сравнително тесен – девет автоплатна, три за пешеходци. Някога го пресичала бързоструйна рекичка, окована в корито от елегантен виненочервен камък. Полека-лека тя престанала да отразява небето, плъзнала мудна, превърнала се в каша. Тогава я покрили с плочи, та да сторят място на още две платна, и продължили метрото. Станциите в тоя участък, кой знае защо, ги нарекли „Ароматни“.
Като гипсови релси по булеварда се простираха ивици земя с трева и дървета. Според божура – почти всички дървета в централен Воркон.
Ала сега не свистяха автомобили, не гърмяха камиони, не пърпореха летателни мотори. В почтителна близост до ивиците се трупаше огромна тълпа левсианци. Щяхме да присъстваме на рядко зрелище.
Какво само смешение! Сън! Карнавал! Сякаш рогът на Природата се беше пропукал точно над описвания булевард. Тук бяха и най-малките, и най-големите твари и растения – достойни граждани на мегаполиса. Стада рижи вълци, бухали с черни очила, антилопи-албиноси, бръснати лъвове и глигани; жирафи, чиито шии приличаха на пищни лехи, защото върху тях се бяха настанили хиляди любопитни цветя; таралежи с окапали бодли, аскетични леопарди, жребци без глас, всякакви породи кучета, щрауси с изкуствени крака, кълбета змии. Имаше, разбира се, и обикновени дървета, застанали самотни или на групи. По клоните им висяха намръщени лемури, преобличаха се хамелеони, гнездяха птици, пъплеха гъсеници. Хоботите на слоновете образуваха дебели куки; отгоре им сивееха снопчета билки, мъхове, склерозирали лишеи. Левитираха, блестяха, смътно ухаеха плодове и зеленчуци. Хвърчаха риби, молюски, земноводни, обкръжени със специалните си течни кортежи.