Среднощни приливи

Сънищата можеха да преминат между две мигвания на очите, да им се отвърне с отчаяно мятане и объркване, с отприщен поток от разногласни чувства. Удинаас усети, че се спуска надолу, и се озова седнал опасно на ръба на издатината, със сковани и изтръпнали ръце и крака. Слънцето се беше снишило, но не много. Зад него се беше присвила Пернатата вещица, двете половини на счупената плочка се отрониха от ръката й се хлъзнаха към храстите и камъните долу. Косата скриваше лицето й и чувствата, изписани на него.

На Удинаас му се искаше да закрещи, да отприщи скръбта си и необяснимия гняв под нея. Но какво ново имаше в това, че беше използван? Какво ново в това, че нямаше нищо, към което да се пресегне, нищо, към което да се устреми? Отдръпна се от ронещия се каменен ръб и се огледа.

Войската се беше раздвижила. Нещо се бе променило. Забеляза припряност там долу.

— Трябва да се връщаме.

— Към какво? — попита тя хрипливо. И горчиво.

— Към това, което бяхме преди.

— Роби, Удинаас.

— Да.

— Вече го вкусих. Вкусих го!

Той се обърна към нея. Тя изправи гръб, отметна косата от очите си и го изгледа твърдо.

— Не можеш да живееш така.

— Не мога ли?

Тя извърна очи. Не искаше да види. Не искаше да разбере.

— Тръгваме към Трейт, Перната вещице.

— За да завладеем. Да… поробим.

— Подробности — промълви той и предпазливо се изправи. Подаде й ръка.

— Майен те иска.

— Тя ме бие.

— Знам. Не можеш да скриеш синините.

— Разкъсва ми дрехите. Мъчи ме. Така, че да ме боли. Боли ме непрекъснато.

— Е, той не й го прави това — каза Удинаас. — Не че има много… нежност. Твърде млад е за това, предполагам. А и на нея й липсва сила да вземе нещата в свои ръце. Да го научи. Тя е… обезсърчена.

— Омръзна ми твоето разбиране на това, разбиране на онова. Стига, Длъжнико! Не ме интересува нейната гледна точка, не искам да стъпвам по сянката й, да се опитвам да видя света така, както го вижда тя. Всичко това е без значение, когато извива пръсти, когато хапе, когато бие… просто млъкни, Удинаас. Престани. Стига.

— Хвани ръката ми, Перната вещице. Време е.

— По-скоро бих я отхапала.

„Знам.“ Замълча си.

— Той не я наранява, нали?

— Не физически — отвърна Удинаас.

— Да. Прави й… — Вдигна очи и потърси неговите. — Каквото ти правя аз.

— И би предпочела да хапеш.

Не му отвърна. Нещо трепна в погледа й, после извърна очи, докато хващаше ръката му.

Той я вдигна на крака. Тя не го погледна.

— Ще сляза първа. Изчакай.

— Добре.

Една войска се разбуждаше. Сбираше се сред леса. На север — пепелищата на родния дом. На юг — Трейт. Щеше да има… възмездие.

„Подробности.“