За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Ставайте! Днес имам почивен ден. Ще ходим на разходка.
Това бе най-веселият ден в живота ми. Скитахме из някакви гори, къпахме се, обядвахме и вечеряхме в някакви селски ресторантчета.
Тя се смееше, размахваше сандалите си, вдигаше прах с босите си крака и се подиграваше на моя „начин на живот“.
– Възхитителна биография! Родителите ти те влачеха на безкрайните си турнета по света и те затваряха в хотелските стаи, за да свириш. След това започнаха твоите безкрайни турнета. Хотели, концерти, договори, кратки почивки и пак отначало. Роднините ти измряха, приятели не можа да намериш, тая особа, която се мъкне след теб в качеството си на официална приятелка, те продава от импресарио на импресарио, без ти да забележиш. И взема големи проценти, за да те склони да свириш на някой извънреден концерт. Ти минаваш за разсеян глупак, защото си изцяло погълнат от музиката. Но тя не ти е достатъчна. Другите музиканти по време на изпълнение мислят дали ще им излезе някой труден пасаж, как ще завършат фразата, а по-неподготвените – и с какъв пръст ще изсвирят даден тон. За теб музиката е средство за неизпитани преживявания. Нещо като опиум. Твоята неукротима фантазия прескача рамките на обикновеното музициране и те довежда до образно виждане. За теб гамите имат цветове, пиесите са наситени с видения. Ти се опияняваш от музиката и съзнанието ти създава нови светове, но те отлитат след свършването на творбата. А аз бих искала да останат. Да имат право на живот.
„Значи, подлежа на преработка!“
– Не бъди подозрителен. Искам да постигнеш сам себе си. Освен това не си въобразявай, че мога да превръщам хората в когото си поискам и от някой едър месар мога да направя Езоп. Трябва да се потърсят близки по костен строеж типове…
– И тогава?
– Ха-ха-ха! Ти си представяш някаква кухня, в която нещастниците се преваряват всред страшни мъки. Няма що, фантазията ти е старомодна. А нещата са далеч по-прости – няколко дни приятен сън всред моите хубави „парфюми“… Засега опитите ми са единични. Но са достатъчни само слуховете за тях, за да ме преследват. Много държави искат да ме спечелят… И мен не ме тревожат нападките на моите колеги (те вдигат глас в защита на хуманизма, защото подозират как могат да бъдат използвани моите открития от недобросъвестни хора), а именно тези – на недобросъвестните, които си въобразяват, че трябва да господарстват над планетата. Аз съм по-силна от тях, макар че действията им сериозно ме заплашват. Но, струва ми се, можем да поживеем спокойно още десетина дни в тая вила.
И тя ме въведе в градината през някаква врата, която съвсем не се забелязваше.
Отнякъде се носеше музика. Първата балада на Шопен. Спрях и се заслушах. Изпълнението беше съвършено. Такова, каквото съществуваше само в представите ми.
– Кой свири? – се сепнах, след като звуците затихнаха.
Тя се засмя:
– Мислиш ли, че би се намерил пианист, който да изпълни по тоя начин Шопен?
– Електронна уредба?
– Не, това е твоята собствена представа. Материализирана. Ти не си пианист и винаги се дразнеше от това, че пианистите свирят Шопен твърде недодялано. Ти знаеш как трябва да звучат творбите му, но не владееш пианото. Моите апарати записаха твоите представи и ето ги – достойни за възхищение.
А това, което чух отпосле, ме разплака. Това бяха моите мечти, моите сънища, заговорили с гласовете на непознати инструменти.
Когато божественото видение от звуци изчезна, тя каза:
– Ето музиката, която бе изтръгната от твоя събуден от летаргията мозък. От твоя затлачен от тежкия товар на чуждата музика мозък. От днес ти си творец! Нека отпразнуваме твоето раждане!
И тоя път се разместиха някакви стени и откриха зала, прилична на пещера, издълбана в ледена планина. Всичко блестеше – от ледените висулки по тавана, до пода, застлан с искрящ сняг. Прозрачни статуи, поставени на най-неочаквани места, издаваха тих звън, който се сливаше в някаква небесно чиста хармония. Всред залата бяха наредени, или по-скоро пръснати в безредие, ниски маси, а край тях, излегнали се на лежанки като древни римляни, пируваха двайсетина мъже и четири жени. Всички облечени в бяло. Две от жените – Лусинда и Цецилия – познавах, останалите две не бяха тъй красиви, но въпреки това мъжете им оказваха далеч по-голямо внимание. Мъжете бяха на най-различна възраст, с най-разностилни облекла. Струваше ми се, че някои от тези лица бях виждал някъде, но къде и кога не помнех.
– Само на портрет! – усмихна се на мислите ми госпожица Вещицата (междувременно бе успяла да надене някаква сребристобяла мантия) и се обърна към присъстващите: – Дами и господа, представям ви – и тя спомена името ми. – Тази вечер ще празнуваме неговото раждане като творец.