Даса не забравил напълно нявгашната си родина и нявгашния си живот, но скоро за него те се превърнали в сън. И веднъж, когато чардата се изтеглила към друга местност, Даса отишъл в гората, защото му се приискало да потърси мед. Откакто я познавал, гората му домиляла чудно, а тази тук му изглеждала свръхтова и необикновено красива, през листа и клони струите дневна светлина се виели като златни змии и звуците в нея — птичи гласове, шепот в корони на дървета, викове на маймуни — се кръстосвали и вплитали в чаровна, леко проблясваща плетеница, подобно на светлика в леса, и все тъй се приближавали, свързвали и разделяли отново уханията — дъх на цветя, дървета, листа, води, блато, дивеч, плодове, пръст и тиня, тръпчиви и сладки, парливи и нежни, събуждащи и приспиващи, ободряващи и потискащи. От време на време в невидима горска клисура прошумявали води, от време на време над бели съцветия прелитала зелена кадифена пеперуда, с черни и жълти петна, от време на време дълбоко в синкавосенчестата гора изпращявала вейка и тежко се удряли клон в клон или диво животно надавало вик в тъмнината, или креслива маймуна се карала на малките си. Даса забравил за меда и както се заслушал в няколко пъстри стрелкащи се мънички птички, видял между високите папрати, същински малък гъсталак сред голямата гора, видял губеща се следа, нещо като път, тясна мъничка пътека, и като запристъпвал безшумно и внимателно по нея, под едно многостволо дърво открил колибка, един вид островърха шатра, струпана и преплетена от папрати, а до нея на земята неподвижно с изправена стойка седял човек, ръцете му били отпуснати между кръстосаните крака, бил с бели коси над широко чело, със спокойни, сведени към земята очи, сякаш без поглед отворени, но обърнати навътре. Даса разбрал, че това е свят човек или йога. Той не бил първият, когото виждал, те били достопочтени и ползващи се с благоволението на боговете мъже и било хубаво да им оставиш дарове или да им покажеш уважението си. Но този тук, който седял пред своята тъй красива и добре закътана папратова колиба, с изправената си стойка, с кротко отпуснатите ръце, потънал в съзерцание, харесал на момчето много и му изглеждал по-странен и по-достопочтен от другите, които било виждало. Този човек, който седял, като че ли витае някъде с отвърнат поглед, но виждащ всичко, за когото няма неведомо, сякаш бил с ореол на святост, обгърнат от сфера на достойнство, от вълна и пламък на тлееща жар и йогистка сила, която момчето не се осмелявало ни да престъпи, ни да наруши с поздрав или зов. Достойнството и величието на неговата осанка, светлината, която излъчвало лицето му, съсредоточеността и желязната неизкушимост в неговите черти разпращали вълни и струи, в чиято среда той седял величаво, като луна, и натрупаната духовна сила, спокойно съсредоточената воля в облика му очертавали такъв вълшебен кръг около него, че се долавяло: този човек би могъл само с едно желание и с една мисъл, без дори да вдигне поглед, да убие някого и пак да го върне към живот.