А често слушах да се говори за един покаяник на име Йозеф Фамулус и при него, така научих, хората на драго сърце отивали на изповед и мнозина оставали с по-голямо желание, отколкото при мене, защото бил кротък, ведър мъж. И казваха още: не изисква нищо от хората, не ги укорява, отнася се с тях като брат, само ги изслушва и ги пуска с една целувка. Моят начин не бе такъв, ти знаеш, и когато аз за първи път чух да се разправя за този Йозеф, неговият похват ми изглеждаше по-скоро глупав и прекалено детински; сега обаче, след като всичко ме изпълваше със съмнения дали моят собствен похват струва нещо, имах пълното основание да се въздържа, да не бъда съдник на този Йозеф, да не се смятам за по-знаещ. Какви ли сили трябваше да има този човек? Знаех, че бил по-млад от мене, но все пак също близо до старческата възраст, това ми се нравеше, към млад аз не бих могъл да изпитам така лесно доверие. Но от този човек се чувствах привлечен. И така реших да ида на поклонение при Йозеф Фамулус, да му призная мъката си, да го помоля за съвет или ако не ми даде съвет, може би да получа от него утеха и нови сили. Още самото решение бе благотворно и ме разведри.

Поех на път, странствах към мястото, където казваха, че била неговата постница. Междувременно обаче брат Йозеф преживял същото, каквото и аз, и постъпил също като мене. Всеки се впуснал в бягство, за да търси съвет при другия. Когато тогава, преди да намеря колибата му, съзрях неговото лице, познах го още при първия разговор. Той изглеждаше като човека, когото бях очаквал. Но в момент и той бягаше, бе му тръгнало зле, толкова зле, колкото и на мене или още повече, и в никакъв случай не бе склонен да слуша изповеди, а жадуваше сам да се изповяда и да постави бедата си в чужда ръка. В оня час това бе за мене странно разочарование. Бях много тъжен, защото, щом като и този Йозеф, който не ме позна, се бе уморил от своето задължение и се съмняваше в смисъла на живота си, не значеше ли това и за двама ни, че ние и двамата сме живели безполезно и сме се провалили.