Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Не искаше и да чува за това и заби поглед в многостенната кула. Значи пътят не беше един. Многобройни входове. Поне дванайсет. В такъв случай — дванайсет свята? Как ли изглеждаха? Що за същества ги населяваха? Демони? А може би думата „демон“ означаваше само това и нищо друго. Същество, откъснато от собствения си свят. Обвързано като роб от нов господар, който изобщо не се интересуваше от живота му, от добруването му, а просто го използваше като инструмент. Докато не стане безполезен и не го захвърли.
„Но съчувствието ми е омръзнало. Да го изпитвам поне. Бих го приел с охота, макар и само за да облекчи цялото това самосъжаление. Малко пресилено, точно от нея. Моят син. Не, само моето семе. Тя нищо друго не взе, нищо друго не й трябваше. Кръвта на Вайвала я привлече, това трябва да е. Нищо друго. Не е моят син. Моето семе е.“
И растеше много бързо. Драконова ли беше тази черта? Нищо чудно, че жените Т’лан Имасс бяха уплашени. Удинаас въздъхна.
— Намерен, благодарим ти. И нашите благодарности на Улшун Прал също така. Ще чакаме с нетърпение пиршество с теленце от тенаг. — Обърна се към Пернатата вещица. — Можеш ли да избереш верния път?
— Ще ни върне нашата плът — отговори тя. — Хайде, нямам представа колко време е изтекло на нашия свят. — Хвана го за ръка и го поведе покрай каменната фигура. — Светове на сънищата. Представи си да можехме да виждаме, да можехме да избираме…
— Не са светове на сънищата, Перната вещице. Истински са. Тук ние сме призраците.
Тя изсумтя, но не отвърна нищо.
Удинаас се обърна, за да погледне за сетен път назад. Момчето, Намерения, заченат от роб и от жена с драконова кръв, и неотгледано нито от нея, нито от него. А до него — този груб дивак, който вярваше, че все още е жив. Вярваше, че е от плът и кръв, ловец и главатар със своите страсти и жажда за бъдеще, в което ще прекрачи. Не можеше да реши кой от двамата буди повече жал. И двамата късаха сърцето му, като ги гледаше, и не можеше да избере. „Сякаш вкусът на скръбта не е един и същ.“
После се обърна към Пернатата вещица.
— Добре. Върни ни.
Ръката й стисна неговата и тя го задърпа напред. Видя я как пристъпи в стената от огнена светлина. И я последва.
Атри-Преда Ян Товис, наричана Здрач от подчинените й войници — в жилите й течеше кръвта на отдавна изчезналите местни рибари от разлива Фент и точно това означаваше името й — стоеше на стената до кулата Северен бряг и се взираше във водите на море Непа. Зад нея от основата на наблюдателната кула тръгваше широк път, прорязващ права линия на юг през две левги стар лес, а след него — една трета левга през орна земя, за да свърши на кръстопътя точно пред Вътрешната порта към сушата на укрепения град Разлив Фент.
По този път трябваше скоро да тръгне. Бързо.
Местният Финад, мършав жилав мъж, лицето му като че ли беше почти обезкървено, се окашля за трети път през последните десетина мига.
— Добре, Финад — каза Здрач.
Мъжът въздъхна облекчено.
— Ще събера отделенията, Атри-Преда.
— След малко. Все още не сте направили избора си.
— Атри-Преда?
— По ваша преценка колко кораба на Едур виждаме пред себе си?
Финадът примижа на север.
— Около деветстотин щурмови. Меруд, ден-рата, бенеда. Онези, огромните транспортни съдове — такива не бях виждал досега — са към петстотин.
— Транспортните са по модела на нашите — каза Здрач. — А нашите побират по петстотин бойци, с по един товарен кораб на всеки пет. Ако приемем, че съотношението тук е същото. Четиристотин транспортни, пълни с войници на Едур. Това са двеста хиляди. Щурмовите побират по осемдесет до сто. Да приемем, че са сто. Значи деветдесет хиляди. Следователно силата, която ще направи десант на брега, е почти триста хиляди.
— Да, Атри-Преда.
— Тази сутрин пред Първи девичи форт са слезли пет хиляди едури. Гарнизонът е символичен, така че са оседлали всички коне, които са им останали, и препускат с все сила към Разлив Фент. Където са моите гарнизони.
— Можем да заключим, че това е главната сила на Едур — каза Финадът. — Всъщност главната сила на целия им народ и тяхното самоубийствено нашествие.
Тя го погледна.
— Не. Не можем да заключим това. Никога не сме знаели колко е населението на Едур.
— Атри-Преда, можем да държим Разлив Фент няколко седмици. През това време ще пристигне подкрепление и можем да съкрушим тия сивокожи негодници.
— Моят кадър от магове в града наброява трима съмнителни заклинатели — каза тя след кратка пауза. — От които един е постоянно пиян, а другите двама като че ли се канят да се избият един друг заради някаква стара обида. Финад, виждате ли тъмния облак над морето зад тези кораби? Жителите на Трейт много добре познават тази тъмна вода и какво таи тя.