Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Можем да му предложим възможността да ни предаде своите съюзници — обади се Файона. — Ако успеем да убедим Джулиан да не му прерязва гърлото и останалите се съгласят на същото, не е изключено той да си признае… в случай, че предположението на Рандъм е правилно. Вече няма да претендира за трона, но очевидно не се е очертавало да го получи и преди. Така ще остане жив и ще спести на Амбър много неприятности. Желае ли някой друг да се присъедини към подобно решение?
— Аз — отвърнах. — Готов съм да му подаря живота, ако си признае, при условие да го прекара в изгнание.
— Подкрепям това предложение — заяви Бенедикт.
— И аз — добави Рандъм.
— Имам още едно условие — намеси се Джулиан. — Ако не е лично отговорен за смъртта на Кейн. В противен случай, държа на своето. А трябва да има и доказателства.
— Живот в изгнание — каза Дирдри. — Добре. Съгласна съм.
— И аз — обади се Флора.
— Аз също — последва я Луела.
— Вероятно и Жерар ще се съгласи — рекох. — Но си мисля, дали Бранд ще разсъждава като нас. Имам чувството, че идеята може да не му допадне.
— Да попитаме Жерар — предложи Бенедикт. — Ако Бранд се оправи и се окаже единственият, който е против, виновникът ще знае, че трябва да се пази само от един враг… а двамата винаги биха могли да се споразумеят за някакви условия помежду им.
— Добре — казах аз, като заглуших в себе си лошите предчувствия и отново влязох във връзка с Жерар, който също се съгласи.
Така че всички станахме на крака и се заклехме в Еднорога на Амбър — клетвата на Джулиан имаше и допълнителна клауза, — като добавихме и, че ще наложим изгнание на всеки, който я престъпи. Честно казано, изобщо не вярвах, че така ще постигнем нещо, ала винаги е приятно да се види семейството обединено.
След това един по един заявихме, че ще останем в двореца тази нощ — най-вече като знак, че не се боим от онова, което Бранд може да каже на сутринта… и особено, за да покажем, че никой от нас няма желание да напуска града, нещо, което нямаше да бъде забравено, дори Бранд да предадеше Богу дух през нощта. Нямах повече въпроси към групата, а никой не се хвърли да поема греховете върху себе си, така че се облегнах назад и заслушах другите. Разговорът се разпадна на серия от диалози, като една от основните теми бяха опитите да се възстанови живата картина и да се уточни кой къде се е намирал. Неизменно се установяваше, че ударът е можел да бъде нанесен от всеки друг, освен от говорещия. Аз пушех и си мълчах. Дирдри изказа интересното предположение, че самият Жерар може да е пробол Бранд, докато всички бяхме скупчени наоколо и героичните му усилия да са продиктувани не от желание да му спаси кожата, а по-скоро от интереса му да се сдобие с позиция, от която би могъл да му запуши устата… и в такъв случай Бранд нямаше никакви шансове да преживее нощта. Находчиво, но просто не можех да повярвам. Другите също отказаха да го приемат. Или поне, никой не пожела да се качи горе и да изхвърли Жерар навън.
След малко се приближи Файона и седна до мен.
— Надявам се да излезе нещо от моето предложение — каза тя. — Нищо друго не успях да измисля.
— Може и да излезе — рекох аз.
— Виждам, че си прибавил интересно украшение към гардероба си — отбеляза Файона, вдигна Рубина на справедливостта с палец и показалец и го заразглежда. После погледна към мен. — Умееш ли да го караш да прави разни номера за теб?
— Донякъде.
— Значи си успял да го настроиш. С помощта на Лабиринта, нали?
— Да. Ерик ми обясни как, малко преди да умре.
— Разбирам.
Тя пусна камъка, облегна се назад в стола си и загледа пламъците.
— А предупреди ли те за някои неща свързани с него? — попита Файона.
— Не — отвърнах.
— Питам се дали го е направил нарочно или е станало случайно?
— Ами, беше доста зает с умирането си в този момент. Това чувствително ограничи нашия разговор.
— Зная. Чудех се дали омразата му към теб се е оказала по-силна от надеждите му за кралството или просто и той не е знаел за някои от заложените принципи.
— А ти какво знаеш за тях?
— Спомни си смъртта на Ерик, Коруин. Аз не бях тук тогава, но дойдох навреме за погребението. Присъствах, когато миха и обличаха тялото му… и внимателно разгледах раните. Убедена съм, че никоя от тях не беше фатална, сама по себе си. Имаше три рани на гърдите, но само за една изглеждаше вероятно да стига до сърцето…