Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
Марти влезе в канцеларията му.
— Готов ли си да идем оттатък?
— По дяволите, да!
— Вечеря ли?
— Не. Може би no-късно.
— Добре.
Отидоха заедно до пристройката. Сега коридорите бяха почти празни. В по-голямата си част ЦРУ работеше както всяко друго учреждение. Към пет часа повечето от служителите си тръгваха за дома — към вечерята и вечерната телевизия.
— Окей, Джек. Това е в реално време. Запомни, че не можеш да обсъждаш с никого каквото и да било. — Джек помисли, че Кантор изглежда доста уморен.
— Марти, ако тази акция излезе успешна, ще кажа на жена си, че АОЪ вече не действат. Тя има правото да знае поне толкова.
— Разбирам. Достатъчно е само да не знае как стават тези работи.
— Едва ли ще й бъде интересно — увери го Джек, като влязоха в стаята с телевизионния монитор. Жан Клод беше пак тук.
— Добър вечер, мистър Кантор, професор Райън — поздрави ги офицерът от DGSE.
— Как върви акцията?
— Намират се в радиомълчание — отговори полковникът.
— Не разбирам как могат да го направят по един и същи начин два пъти — продължи Райън.
— Има риск. Използвана беше малко дезинформация — тайнствено каза Жан Клод. — Освен това вашият самолетоносач е привлякъл цялото им внимание.
— „Саратога“ в момента изпълняват задача от тип „алфа“ — обясни Марти. — Излетели са две изтребителни и три щурмови ескадрили самолети за радиосмущения. Точно сега патрулират по онази „Линия на смъртта“. Според нашите хора от електронното разузнаване либийците леко откачат в момента.
— Спътникът ще се появи над хоризонта след двадесет и четири минути — докладва старши техникът. — Местните атмосферни условия изглеждат добри. Трябва да получим ясни снимки.
Райън искаше да запали цигара. Така чакането ставаше по-леко, но всеки път, когато Кати го надушеше, му излизаше през носа. В този момент нападателният отряд трябва да изминава пълзешком последните хиляда метра. Самият Райън беше правил такова учение. Щяха да свършат всичко с разкървавени длани и колене, с пясък, втрит в раните. Това беше невероятно изморително нещо, а и присъствието на въоръжени войници на мястото на крайната цел го правеше още по-трудно. Трябваше човек да се движи, когато те гледат на другата страна, и да бъде тих. Те ще носят минимум оборудване, личните си оръжия, може би една-две гранати, няколко радиоапарата, и ще се прокрадват през пясъка като тигри, дебнещи и целите в слух.
Всички вече гледаха в празния телевизионен екран, омагьосани от породените във въображението им картини на това, което ставаше в момента.
— Окей — обади се техникът. — Камерите застават на линия, управлението по височина и следенето на автоматичен режим, програмната телеметрия приета. Поглед над целта след деветдесет секунди.
Телевизионният екран светна. Показа се тестовата картина. Райън не беше виждал такава от години.
— Получаваме сигнал.
След това се появи картината. За съжаление тя отново беше инфрачервена. Райън очакваше друго. Поради ниския ъгъл се виждаше много малка част от лагера. Не забелязваха абсолютно никакво движение. Техникът се намръщи и увеличи полето на наблюдение. Нищо не се виждаше, дори и хеликоптерите.
Ъгълът на снимане се променяше бавно и не беше за вярване, че разузнавателният спътник се движи с над двадесет и осем хиляди километра в час. Най-после отново видяха бараките. Райън примигна. Само една от тях — на охраната — имаше включено отопление. Какво значи това? „Отишли са си…няма никой у дома…а и нападателния отряд го няма.“
Райън каза това, което другите се страхуваха да изрекат:
— Нещо се е объркало.
— Кога могат да ни кажат какво се е случило? — попита Кантор.
— Не могат да нарушават радиомълчанието в продължение на няколко часа.
Последваха още два часа. Прекараха ги в канцеларията на Марти. Изпратиха им храна. Жан Клод не казваше нищо, но личеше, че е разочарован от порцията си. Кантор дори не се докосна до яденето си. Иззвъня телефонът. Французинът го вдигна и разговаря на родния си език в продължение на четири-пет минути. Жан Клод остави слушалката и се обърна.
— На стотина километра от лагера нападателният отряд се е натъкнал на част от редовната армия. Вероятно е била механизирана военна част, излязла на учение. Било е неочаквано. Тъй като са летели ниско, са ги забелязали внезапно. Онези открили огън по хеликоптерите. Ефектът на изненадата бил загубен и трябвало да се обърнат. — Нямаше нужда Жан Клод да обяснява, че в най-добрия случай успяваха малко повече от петдесет процента от такива акции.