Патриотични игри

„Сега те са в хеликоптерите си — помисли си Райън. Припомни си пребиваването си в крехкия и тромав летателен апарат. — Ето, седиш там с всичкото оборудване, почистени приспособления, оръжието в готовност, и въпреки всичко си така уязвим, като бебе в утроба.“ Зачуди се какви са тези мъже и осъзна, че няма да бъдат по-различни от морските пехотинци, с които беше служил: всички са доброволци, дори в двойна степен, защото трябва доброволно да скачат с парашути. И още — избрали са да станат част от антитерористична група. Отчасти това може би се дължи на малко по-доброто заплащане и може би на гордостта да бъдеш член на малка, много специализирана група — като разузнавателните отреди на морската пехота, — но най-вече те правеха това, защото знаеха, че тази мисия си струва да бъде изпълнена. Всички професионални воини презираха терористите и всеки от тях би мечтал да ги победи в една равностойна битка — идеята за полето на честта не умираше сред истинските професионалисти. Това беше мястото, където решенията се вземаха въз основа на смелостта и уменията, въз основа на самата мъжественост и тази концепция превръщаше професионалния войник в романтик, в личност, водеща се от правила.

Те ще бъдат нервни в хеликоптера. Някои ще се безпокоят и ще се срамуват от това. Други ще подострят ножовете си през цялото време. Някои ще се шегуват тихо. Офицерите и сержантите им ще седят тихо и ще дават пример, като преразглеждат плановете. Всички ще се оглеждат в хеликоптера и ще мразят това, че са хванати в него като в капан. За миг Джек беше там, с тях.

— Късмет, момчета — прошепна на стената той. — Bonne chance82.

Часовете се точеха бавно. На Райън му се струваше, че цифрите на електронния му часовник нямат никакво желание да се сменят, и не можеше да се съсредоточи върху работата си. Отново разглеждаше снимките от лагера, броеше човешките фигури, изучаваше земята, за да опита да разбере какъв ще бъде окончателният подход. Чудеше се дали заповедите им са да заловят терористите живи. Не можеше да вземе решение по този въпрос. От гледна точка на закона му се струваше, че това няма значение. Ако тероризмът е съвременната проява на пиратството — аналогията изглеждаше достатъчно подходяща, — то АОЪ можеше да бъде нападната от въоръжените сили на всяка страна. От друга страна, ако бъдат заловени живи, те могат да бъдат изправени на съд и изложени на показ. Психологическият ефект над другите такива групи може да бъде реален. Ако не ги стреснат, то поне щяха да привлекат вниманието им. Ще бъдат изплашени, като узнаят, че не са в безопасност и в своите най-отдалечени и най-сигурни светилища. Някои от членовете на тези групи може да се оттеглят, а някои може и да проговорят. Не беше необходима много разузнавателна информация, за да им се нанесе удар. Райън беше видял това достатъчно ясно. Трябваше само да се знае къде са. Нищо друго. Знаейки това, човек може да доведе армията на една съвременна нация и въпреки арогантността и бруталността си терористите не биха могли да устоят.