Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Единствената свещ полагаше жалки и безсмислени усилия да хвърли някаква светлина в просторното помещение зад гърба му. Имаше солидни маси, огъващи се от тежестта на килнатите във всички посоки купчини книги. Всяка от стените беше заета с рафтове, които се издигаха високо нагоре и изчезваха в спарения мрак на тавана. Сенките танцуваха по кожените гърбове на книги с всякакъв размер и цвят, по купчини дебели пергаменти и навити свитъци, небрежно нахвърлени на големи камари. Светлината проблясваше по посребрени и позлатени орнаменти и матови скъпоценни камъни, красящи кориците на томове с плашещи размери. Към центъра на това събирано от векове познание се спускаше плавно извито стълбище. Стъпалата му бяха протрити в средата от безброй стъпки, минали по него, а парапетът му беше излъскан от безброй докосвания. По всяка повърхност имаше дебел слой прах. Гигантска паяжина се оплете в лицето на Джизал, докато влизаше, и той с изкривено от отвращение лице започна да ръкомаха и да я маха от себе си.
— Господарката вече се оттегли на канапето си — изхриптя прислужникът със странен акцент.
— Тогава я събуди — сряза го Баяз. — Мръква се, а бързам. Нямаме време за…
— Я виж ти, я виж ти. — На върха на стълбището стоеше жена. — Наистина се мръква, щом старата ми любов чука на вратата.
Имаше дълбок плътен глас. Сложи ръката си с дълги нокти на извития парапет и заслиза по стълбите с умишлено бавене. Изглеждаше на средна възраст, беше висока и слаба, с грациозни движения; дългата й права черна коса падаше свободно покрай лицето й.
— Сестро. Имаме да обсъждаме спешни дела.
— А, нима? — едното й око, което Джизал виждаше, беше голямо и тъмно, а тежкият му клепач беше зачервен по ръба, сякаш беше плакала. Окото тегаво, сякаш силно опиянено обходи групата. — Колко неприятно занимание.
— Изморен съм, Коунийл, нямам сили за твоите игрички.
— Всички сме изморени, Баяз. Всички сме ужасно изтощени. — Тя въздъхна с театрална пресиленост, когато най-после слезе от последното стъпало и тръгна с грациозна походка по неравния под. — Едно време нямаше нищо против да играеш игричките ми. Играеше с дни, доколкото си спомням.
— Оттогава мина много време. Светът се променя.
Лицето й изведнъж придоби гневно изражение.
— Имаш предвид, че светът гние! Но все пак — гласът й отново омекна и притихна до шепот — ние, последните останки от великия Орден на магусите, трябва поне да опитаме да останем цивилизовани. Хайде, братко, приятелю, мили мой, няма нужда от припряност. Денят си отива и е време да измиете праха от пътя, да се отървете от тези вмирисани дрипи и да се преоблечете за вечеря. Тогава можем да седнем и да поговорим по време на вечерята, както подобава на цивилизовани хора като нас. Толкова рядко имам гости. — Тя мина покрай Логън и го изгледа с нескрито удивление. — А си ми довел такива едри и яки гости. — Очите й се спряха на Феро. — Такива екзотични гости. — Вдигна ръка и единият й дълъг пръст проследи нежно извивката на бузата на Джизал. — Такива красиви гости!
Джизал стоеше като истукан, потънал в земята от срам и без никаква представа как да реагира на подобна волност. Отблизо сивите корени на косата й не оставяха съмнения за употреба на много черна боя. Гладката й кожа имаше бръчки и лек жълтеникав оттенък, безспорно резултат от голямо количество пудра. Ръбът на бялата й роба беше зацапан, а на единия ръкав имаше петно. Тя, изглежда, беше на възрастта на Баяз, ако не и по-стара от него.
Хвърли поглед към ъгъла, където стоеше Кай, и се намръщи.
— А що за гост е това, не съм сигурна… но всички сте добре дошли във Великата западна библиотека. Добре дошли всички…
Джизал примигваше озадачен пред огледалото с бръснач в изтръпналата си ръка.
Само преди час, докато размишляваше за пътуването, което най-после наближаваше своя край, той бе почувствал гордост колко много бе научил през това време. Толерантност и съпричастност, кураж и себеотрицание. Беше се поздравил за голямата си промяна. Как беше възмъжал и израснал като човек. Поздравленията вече не изглеждаха уместни. Огледалото може и да бе древна антика, отражението му в него — размазано и изкривено, но сега нямаше съмнения, че лицето му е истинска съсипия.
Приятната симетрия беше изчезнала. Някога перфектната му челюст беше силно изместена наляво, по-изпъкнала от едната страна, а благородната му брадичка беше изкривена под ужасяващ ъгъл. Белегът започваше от горната му устна и в началото беше просто лека драскотина, но после се раздвояваше, врязваше се брутално в долната, разтягаше я надолу и устата му изглеждаше извита в гадна и злобна усмивка.