Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Хано вдъхваше жадно коледните ухания и слушаше тия коледни звуци. Подпрял глава на ръката си, четеше митологията, ядеше — машинално и понеже така трябваше на Коледа — сладкиши, марципан, бадемов крем и пудинг и плаката потиснатост, причинявана от препълнения стомах, се смесваше с благатата възбуда на вечерта в някакво меланхолно щастие. Той четеше за борбите, които трябвало да води Зевс, за да достигне до власт, и сегиз-тогиз се вслушваше в посока на всекидневната, гдето обсъждаха подробно бъдещето на леля Клотилда.

Клотилда беше тази вечер най-щастливата от всички и приемаше отправените й от всички страни поздравления и закачки с една усмивка, която озаряваше пепелявосивото й лице; когато говореше, гласът й се чупеше от радостно вълнение. Тя бе приета в манастира „Свети Йоан“. Сенаторът бе издействувал по околни пътища приемането й от настоятелството, макар че някои господа тайно мрънкаха за семейственост. Говореха си с признателност за тая институция, която наподобяваше дворянските женски манастири в Мекленбург, Добертин и Рибниц и беше си поставила за задача достойно да осигурява старините на осиромашели момичета от заслужили кореняшки семейства. На бедната Клотилда бе отпусната малка, но сигурна пенсия, която щеше всяка година да се увеличава, а на старини, достигнала вече до най-висока пенсия, щеше да й бъде отпуснато спокойно и чисто жилище в самия манастир.

Малкият Йохан се повъртя около възрастните, но скоро се върна назад в залата, която сега будеше по-друго очарование, понеже не беше вече тъй лъчезарна и велелепието й не смайваше и не вдъхваше такава плахост, както в началото. Беше много странно удоволствие да бродиш из нея също като зад кулисите след свършване на представление, да гледаш отблизо криновете със златните тичинки по голямата елха, да пипнеш с ръка човешките и животински фигури в яслата, да откриеш свещта, която даваше блясъка на прозрачната звезда над Витлеемската пещера, и да подигнеш единия край на увисналата покривка, за да видиш безбройните кутии и опаковъчни хартии, натрупани под масата.

Пък и разговорът в стаята с пейзажите ставаше все по-малко привлекателен. Постепенно, с неизбежна необходимост, предмет на разговора стана пак онази страшна работа, за която поради тържествената вечер досега никой не обели зъб, но която дори за миг не бе престанала да занимава умовете на всички: процесът на директор Вайншенк. Сам Хуго Вайншенк държа цяла сказка по тоя въпрос с известна буйна живост в изражението на лицето и жестовете. Той разказа подробности от свидетелските показания, прекъснати поради празниците, укори силно прекалено явното неприязнено държане на председателя на съда, доктор Филандер, и разкритикува с високомерна усмивка подигравателния тон, който прокурорът доктор Хагенщрьом бе сметнал за уместно да държи спрямо него и неговите свидетели. Обаче Бреслауер много духовито разбил някои от отегчаващите показания и го уверил твърдо, че сега-засега било немислимо да го осъдят. От учтивост сенаторът задаваше по някой въпрос, а госпожа Перманедер, седнала със свити рамене на дивана, промълвяше от време на време по някоя страшна клетва срещу Мориц Хагенщрьом. Останалите обаче мълчаха. Мълчаха така дълбоко, че сам директорът лека-полека онемя и докато оттатък в залата времето на малкия Хано минаваше бързо като в рая, в стаята с пейзажите царуваше тежка, душна, плаха тишина, която продължи до осем и половина, когато Кристиан се върна от клуба, от Бъдни вечер на ергените и бонвиваните.