Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Той им разказа за посрещането на Коледа в клуба — било много весело.
— Мили боже! — каза той с онзи тон, с който обикновено говореше за Джони Тъндерсторм. — Тези бабанки пиха шведски пунш като вода!
— Пфуй! — забеляза късо консулшата и наведе очи.
Но той не обърна внимание. Очите му започнаха да шарят, а мислите и спомените в него бяха тъй живи, че прелитаха като сенки по мършавото му лице.
— Знае ли някой от вас — попита той — какво става, когато човек изпие голямо количество шведски пунш? Не говоря за напиването, а за това, което идва на другия ден, последиците... Те са странни и противни... да, едновременно странни и противни.
— Достатъчно основание да бъдат описани точно — каза сенаторът.
— Assez, Кристиан, това съвсем не ни интересува — рече консулшата.
Той се престори, че не е чул нищо. Своеобразното у.него беше това, че в такива мигове не го спираше никакво възражение. Помълча известно време и после изведнъж онова, което,го вълнуваше, като че узря да бъде възвестено.
— Където и да отидеш, все се чувствуваш зле — каза той я се обърна с набърчен нос към брат си. — Главоболие и безредие в червата... е да, такива работи се явяват и при други случаи. Но се чувствуваш мръсен — и Кристиан потри с разкривено лице ръцете си, — чувствуваш се мръсен и немит по цялото тяло. Измиващ ръцете си, но без полза: те остават влажни и нечисти, а по ноктите ти като че има нещо мазно... Изкъпваш се, но пак без полза: цялото тяло ти се струва лепкаво и нечисто. Цялото тяло те ядосва, дразни те, отвращаваш се сам от себе си... Изпитвал ли си го, Томас, изпитвал ли си го?
— Да, да— отвърна сериозно сенаторът, като махна с ръка.
Но с оная странна нетактичност, която с течение на годините се проявяваше все повече и повече у него, Кристиан дори не помисли, че този разговор е неприятен на всички седнали около трапезата, че беше неуместен в тая обстановка и тази вечер; той продължи да описва лошото самочувство след прекомерна употреба на шведски пунш, докато реши, че го е характеризирал изчерпателно, и полека-лека се умълча.
Преди да минат на масло и сирене, консулшата отново взе думата за едно напътствие към близките си.
— Макар че не всичко в течение на годините — каза тя — стана така, както ние, късогледи и неблагоразумни, го желаехме, все още ни е отредена предостатъчна явна благодат, която трябва да изпълни с благодарност сърцата ни. Тъкмо тази смяна на щастие и тежки злочестини показва, че бог не отдръпва никога ръката си от нашето семейство, напротив, той всякога е направлявал, направлява и днес нашите съдбини съобразно своите дълбоки и мъдри цели, които ние, нетърпеливите и дръзките, нямаме право да дирим. И нека сега, събрани в сговор и с изпълнени от надежда сърца, да чукнем чаши за здравето на семейството и за неговото бъдеще, онова бъдеще, което ще дойде, когато, старите и по-старите от присъствуващите отдавна ще почиват в студената земя... за здравето на децата, за които всъщност е даден този празник.
И понеже дъщеричката на директор Вайншенк вече я нямаше, трябваше малкият Йохан — докато големите пиеха наздравици помежду си — да обиколи сам цялата трапеза, за да се чукне с всички: най напред с баба си и накрая с мамзел Северин. Когато стигна до баща си, сенаторът доближи чашата си до чашата на детето и дигна кротко брадичката му, за да го погледне в очите. Но не срещна погледа, му, защото дългите, златистокафяви мигли на Хано бяха се спуснали ниско-ниско чак до нежните синкави сенки под очите.
Тереза Вайхброт пък улови с две ръце главата му, целуна го с лек пукот по двете бузки и каза с подчертана сърдечност, на която и бог не би могъл да противостои:
— Бйъди щястливо, дьобро дьете!
След един час Хано вече лежеше в леглото си, преместено сега в предната стая, в която се влизаше от коридора на втория етаж и която отляво граничеше с облекалнята на сенатора. Лежеше по гръб, защото стомахът му още водеше борба с всичко онова, което го заставиха да погълне тази вечер, и гледаше с възбудени очи към добрата Ида, която идеше по нощница от стаята си; тя носеше напреде си чаша с вода, която непрекъснато разбъркваше. Той изпи бързо содата, направи гримаса и пак се отпусна в леглото.
— Струва ми се, че сега вече сигурно ще повърна, Ида.