Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Кристиан дойде незабавно. Влезе съвсем спокойно в стаята с пейзажите на мършавите си криви нозе, станали малко повлекливи от прекарания ставен ревматизъм, като триеше с ръка голото си чело.
— Дявол да го вземе, деца — каза той, — щях насмалко да забравя.
— Щеше да забравиш... — повтори майка му и се вцепени.
— Да, насмалко щях да забравя, че днес е Бъдни вечер... Бях седнал и четях една книга... пътепис от Южна Америка... Боже мой, прекарал съм и други коледи... — добави той и му се искаше-да разкаже за един Бъдни вечер, прекаран от него в Лондон, в някакво петостепенно кабаре, но царуващата в стаята църковна тишина внезапно започна да му действува и затова той се запъти с набърчен нос и на пръсти към мястото си...
„Радвай се, дъще Сионова!“ — запяха момчетата-хористи. Те, които до преди малко се държаха толкова лошо и шумно вън, че сенаторът се видя принуден да се покаже за миг лично на вратата, за да ги респектира — сега пееха почти вълшебно. Тези ясни гласове, които възлитаха чисти, ликуващи и хвалебствени, придружавани от по-дълбоките гласове на възрастните, увлякоха всички сърца, смекчиха усмивката на старите моми и накараха старците да надникнат в душата си и да си спомнят много неща от своя живот, а онези, които още бяха в разцвета на силите, да позабравят грижите си.
Хано отпусна коляното си, което досега бе държал обгърнато. Той изглеждаше съвсем бледен, играеше с ресните на столчето и триеше езика си о един зъб, с полуотворена уста и такова изражение на лицето, като че зъзнеше. От време на време изпитваше потребност да си поеме дълбоко дъх, защото сега, когато песента, тази. чиста като камбанен звън песен на църковния хор изпълваше въздуха, сърцето му се свиваше в почти болезнено щастие. Коледа... През пролуките на високата бяла, лакирана, още добре затворена двукрила врата проникваше сладкото елхово ухание и будеше представа за чудесата там вътре в залата, дочаквани всяка година отново с разтуптяно сърце като невъобразим, неземен разкош. Какво ли ще има за него там вътре? Естествено каквото сам бе си пожелал — защото то непременно се получаваше, стига преди да не му е било казано, че си пожелава нещо невъзможно. Театърът веднага ще му се хвърли в очи и ще му посочи отреденото за него място — този жадуван куклен театър, който беше написан и двойно подчертан най-отгоре на листчето до баба и който единствено бе занимавал мисълта му, откак присъствува на „Фиделио“.
Да, като обезщетение, и награда за едно отиване у господин Брехт неотколе на Хано за пръв път биде разрешено да посети театъра, Градския театър, гдето той, седнал на първия балкон до майка си, със затаен дъх бе се вслушвал в музиката на „Фиделио“ и бе следил онова, което ставаше на сцената. Оттогава той не сънуваше нищо друго освен оперни сцени и го изпълни страст към театъра, която почти не го оставяше да спи. На улицата оглеждаше с неизказана завист хората, които — също като чичо му Кристиан — бяха известни като редовни посетители на театъра: консул Дьолман, посредникът Гош... Поносимо ли беше такова щастие — да можеш като тях да бъдеш всяка вечер там? Да можеше поне веднъж през седмицата, преди започване на представлението, да хвърли поглед в салона, да чуе настройването на инструментите и да зърне още спуснатата завеса! Защото той обичаше всичко в театъра: миризмата на светилния газ, местата, музикантите, завесата...
Голям ли ще бъде неговият куклен театър? Голям и широк? Как ще изглежда завесата? Ще трябва в най-скоро време да се изреже на нея малка дупка, защото и на завесата на Градския театър има дупка за поглеждане в салона... Дали баба или мамзел Северин — защото баба не може да се грижи за всичко — е намерила необходимите декорации за „Фиделио“? Той още утре ще се заключи някъде и ще даде представление сам-самичък. Наум караше вече фигурите си да пеят, защото за него музиката веднага се свърза най-тясно с театъра.
„Ликувай, Ерусалиме!“ — завършиха момчетата-хористи и гласовете, вървели досега редом един до друг като фуги, се сляха мирно и радостно в последната сричка. Ясният акорд заглъхна, над колонната зала и над стаята с пейзажите легна дълбока тишина. Под натиска на паузата членовете на семейството гледаха към земята пред себе си; само очите на директор Вайншенк шареха дръзко и несмутено наоколо и се чу сухото покашляне на госпожа Перманедер, което тя не успя да потисне. После консулшата се запъти бавно към масата и седна между близките си на дивана, който сега не стоеше независим и отделен от масата, както едно време. Тя намести лампата и притегли голямата библия с невъобразимо широк, избелял от старост златен обрез. После сложи очилата на носа, откопча двете кожени закопчалки, с които бе затворила колосалната книга, отвори там, гдето беше поставен знак, разгърна дебелите, грапави, жълтеникави листове с огромни печатни букви, отпи една глътка подсладена вода и зачете коледния откъс.