Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Ах, тя не изглеждаше добре! Горната й устна, тази малко изпъкнала и извита горна устна, която, някога допринасяше за хубостта на лицето й, сега трепереше; очите й бяха разширени от страх и гледаха право напред като задъхани с някакво екзалтирано примигване; фризурата й се подаваше явно разрошена изпод шапката, а лицето й имаше оня матовожълтеникав цвят, който придобиваше винаги, когато състоянието на стомаха й се влошаваше.
Да, зле беше стомахът й по това време и на редовните срещи в четвъртък цялото семейство забелязваше влошаването. Както и да се мъчеха да избягнат тая подводна скала, разговорът винаги претърпяваше крушение с процеса Хуго Вайншенк — сама госпожа Перманедер неотразимо го повеждаше натам; после започваше да разпитва, страшно възбудена търсеше отговор от бога и от всички хора по земята как е възможно прокурорът Мориц Хагенщрьом, нощем да спи спокойно! Тя не разбираше това, не би могла никога да го проумее... и възбудата й растеше след всяка дума.
— Благодаря, няма да ям нищо — казваше тя и буташе всичко настрана, като дигаше рамене, отмяташе глава назад и се оттегляше на самотната вис на своето негодувание.
Не глътваше нищо друго освен бира, която беше свикнала да пие от времето на мюнхенския си брак, студена баварска бира, която тя наливаше в празния си стомах, но неговите нерви се бунтуваха и той си отмъщаваше жестоко: към края на яденето се виждаше заставена да стане от трапезата, да слезе в градината или на двора й там, опряла се на Ида Юнгман или Рикхен Северин, да изтърпи страхотни, гадения. Стомахът й се освобождаваше от съдържанието си и после продължаваше да се свива мъчително, като оставаше цели минути в това спазмодично състояние. Неспособна да изхвърли нещо повече от себе си, тя продължаваше още дълго време да се дави и да страда...
Беше около три часът след, пладне един ветровит, дъждовен януарски ден. Като стигна до ъгъла на „Фишергрубе“, госпожа Перманедер сви, забърза по стръмната улица надолу и изчезна в къщата на брат си. Почука бързо, влезе, от площадката в кантората, стрелна поглед над писалищните маси към прозореца, гдето седеше сенаторът, и направи такова умолително движение с глава, че Томас Буденброк тутакси остави перото настрана и тръгна насреща й.
— Какво има? — попита той, като повдигна едната си вежда.
— Само за една минутка, Томас... нещо спешно... не търпи отлагане...
Той й отвори тапицираната врата за частното си бюро, затвори я зад себе си, след като двамата влязоха, и погледна въпросително сестра си.
— Том — каза тя с неуверен глас и закърши ръце в маншона си, — трябва да дадеш... да внесеш на първо време... моля те, трябва да внесеш гаранцията... Ние нямаме възможност... Откъде да вземем сега 25 000 марки?... Ще си ги получиш в пълен размер обратно... ах, сигурно много скоро... разбираш... стигна се дотам, че... Накъсо: процесът стои така, че Хагенщрьом внесе предложение за незабавно арестуване или гаранция от 25 000 марки. И Вайншенк ти дава честна дума, че няма да мръдне вън от града...
— Наистина ли дотам е стигнало? — каза сенаторът и поклати глава.
— Да, дотам го докараха тези подлеци, тези мръсници! — Госпожа Перманедер изхлипа в безсилен гняв и се отпусна на мушаменото кресло, което стоеше до нея. И ще го докарат още по-далеко, Том, ще отидат докрай.
— Тони — каза той и седна косо пред махагоновото писалище, метна крак връз крак и подпря с ръка главата си, — кажи искрено. Още ли вярваш, че е невинен?
Тя изхлипа няколко пъти и после отговори тихо и отчаяно:
— Ах, не, Том... Как бих могла да вярвам? Тъкмо аз, която съм преживяла толкова лоши работи?! Още от самото начало не бях в състояние да вярвам, макар че искрено се потрудих. Знаеш ли, животът ужасно ни пречи да вярваме в невинността на някой човек... Ах, не... аз отдавна се измъчвах от съмнения дали съвестта му е чиста... Сама Ерика негодува срещу него... призна ми го с плач... негодува срещу него поради поведението му в къщи. Естествено ние мълчахме... Той ставаше външно все по-груб... а при това изискваше все по-строго Ерика да бъде весела и да разпръсва грижите му... и трошеше чинии, когато тя беше сериозна. Нямаш представа какво беше, когато късно вечер по цели часове се заключваше с преписките... и когато похлопвахме, чувахме как скокваше от масата и викаше: „Кой е? Какво има?“
Двамата замълчаха.
— Но дори да е виновен! Дори да е извършил престъпление! — поде отново госпожа Перманедер с по-висок глас. — Той не е работил за джоба си, а за дружеството. Освен това... боже господи!... Има неща в тоя живот, с които сме длъжни да се съобразяваме! Той се е оженил за човек от нашето семейство... принадлежи вече към нас... Боже господи, бива ли да затварят някого от нас в тъмница!