Панаир на суетата (роман без герой)

— О, не миличка — само че съм убийца; в какъвто случай най-добре ще е да отида право в затвора. При все че тебе не отрових, когато беше малка, а ти дадох най-доброто образование и най-скъпите учители, които човек можеше да наеме. Да, отгледала съм пет деца и съм заровила три, и това, което съм обичала най-много, над което съм бдяла, когато е имало круп и нови зъби, и шарка, и магарешка кашлица, и за което съм викала учители чужденци, без да гледам за разноските; и съм го пращала в пансион, където аз никога не съм ходила като девойка — а съм била доволна само да почитам баща си и майка си и да живея дълго, за да бъда полезна, вместо да хленча по цял ден в стаята си и да се държа като голяма дама, — това именно мое дете ми казва, че съм убийца! Ах, мисис Озбърн, дано вие никога не отхраните змия в пазвата си, това ви пожелавам!

— Мамо, мамо! — извика смаяната девойка, а детето в ръцете й започна да надава страхотни писъци.

— Така значи, убийца! Падни на колене и помоли бога да пречисти лошото ти неблагодарно сърце, Амелия, и дано той ти прости тъй, както аз ти прощавам! — И мисис Седли излезе от стаята с вирната глава, като още веднъж изсъска думата отрова, завършвайки по този начин милостивата си благословия.

Това спречкване между мисис Седли и дъщеря й не можа да се заглади напълно до края на живота й. Недоразумението даде на старата дама безброй преимущества, които тя не пропускаше да използува с женска изобретателност и постоянство. Така например дълги седмици след това тя почти не приказваше с Амелия. Предупреждаваше хората вкъщи да не пипат детето, защото мисис Озбърн може би ще се обиди. Подканваше дъщеря си да види и се увери, че в приготовляваните всеки ден кашички на Джорджи няма никаква отрова. Когато съседите питаха за здравето на момченцето, тя подчертано ги изпращаше при мисис Озбърн. И даваше да се разбере, че тя никога не се осмелявала да запита дали детето е добре, или не. Тя никога не се докосвала до него, макар и то да било нейно собствено внуче и сладко любимче, тъй като нямала опитност с деца и би могла да го убие. И когато мистър Пестлър идваше да проверява здравето му, тя посрещаше доктора с презрително и високомерно държане, което го караше да заявява, че дори и самата лейди Тислууд, която имал честта да лекува, не била в състояние да се държи по-горделиво от старата мисис Седли, на която дори пари не вземал. И твърде е вероятно, че и Еми от своя страна чувствуваше известна ревност, като всяка майка, спрямо онези, които искаха да се месят в живота на детето й или се бореха за първо място в сърцето му. Когато някой друг гледаше детето, тя се чувствуваше неспокойна и не позволяваше на мисис Клеп и на прислужницата да го обличат и да се грижат за него, по същия начин, както не ги оставяше да бършат праха от портрета на съпруга й, окачен над малкото й легло — същото малко легло, от което клетата девойка беше отишла в неговото и в което сега се бе оттеглила, за да прекара много дълги, безшумни, изпълнени със сълзи, но щастливи години.