Панаир на суетата (роман без герой)

Празничен ден (тъй като през седмицата «работата» го възпрепятствуваше да си позволи това удоволствие) старият Седли извеждаше малкото си внуче Джорджи в близките паркове или в Кесингтън Гардънс да погледа войниците или да храни патетата. Много обичаше тези облечени с червени куртки мъже, а дядо му разправяше как баща му е бил знаменит офицер и го запознаваше с много фелдфебели и редници, с ордени от Ватерло на гърдите; на тях старият човек представяше тържествено детето като син на капитан Озбърн, от… пехотен полк, загинал славно на славния осемнадесети юни. Знае се за него, че е почерпвал с чаша бира няколко от тези джентълмени, а освен това, през първите им неделни разходки, той беше склонен да глези малкия Джорджи, като го тъпчеше с ябълки и джинджифилови курабийки, в ущърб на здравето му — докато Амелия заяви, че Джордж няма никога да излиза с дядо си, ако той не обещае тържествено, като се закълне в честта си, да не купува на детето сладкиши, бонбони и изобщо каквато и да е стока от сергии.

Между мисис Седли и дъщеря й съществуваше известна хладност във връзка с това дете, а също и скрита ревност. Една вечер, когато Джордж бе още много малък, Амелия седеше в мъничката им приемна и работеше нещо, без да забележи, че старата жена е излязла от стаята. Тя изтича инстинктивно горе в детската стая, като чу плача на детето, което до този момент спеше. Там завари мисис Седли да му дава крадешком произвеждания тогава сироп за бебета, наречен «Дафис еликсир». Амелия, най-кроткото и най-милото от всички същества, цяла се разтрепери и настръхна от яд, когато откри как накърняват майчиния й авторитет. Бузите й, обикновено бледи, сега поруменяха, докато постепенно станаха толкова червени, колкото бяха, когато бе дванадесетгодишно дете. Тя грабна бебето от ръцете на майка си, сетне дръпна бутилката, а старата жена я загледа с втренчен поглед, стиснала в ръка виновната лъжичка.

Амелия захвърли с трясък бутилката в камината.

— Няма да оставя да се дава на детето отрова, мамо — извика Амелия, като буйно люлееше момчето, прегърнала го с двете си ръце и обърнала към майка си бистрите си очички.

— Да му се дава отрова ли, Амелия! — възкликна старата жена. — Ти се обръщаш с такъв език към мене?!

— Няма да му се дават никакви други лекарства, освен онези, които му предписва доктор Пестлър! Той ми каза, че «Дафис еликсир» е отрова.

— Много добре. Значи, тогава смяташ, че аз съм убийца — отвърна мисис Седли. — Това е езикът, с който говориш на майка си. Сполетявали са ме нещастия, слязла съм на най-ниското житейско стъпало, имах собствен екипаж, а сега вървя пеша, но до днес не знаех, че съм била и убийца. Много ти благодаря, че ме осведоми!

— Мамо — каза клетата Амелия, която винаги бе готова да се разплаче, — не бива да бъдеш така жестока към мене. Аз… не исках да кажа… искам да кажа, не смятам, че желаеш да направиш някакво зло на това мило детенце, само че…