Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
Това беше синьото: извличаше от ума подробности, които човек не можеше да повярва, че е запомнил. Гранитът се трошеше на предсказуеми клинове с формата на буквата X, на шейсет градуса и на сто и двайсет градуса. Разбира се, синьото не можеше да му каже под какъв ъгъл са разположени тези клинове спрямо него. Тъй че Дазен се стегна и стисна дясната си китка с лявата ръка. Събра цялата си воля. Първият изстрел трябваше да е голям колкото палеца му, иначе гранитът можеше да не се пропука и нямаше да му покаже подходящите ъгли.
Пое си дълбоко дъх и изкрещя. Стегна корем, гърди и диафрагма, придаде напрежение, стабилна опора за стрелба и малко животинска сила на волята си. Механиката срещу звяра.
Синият куршум, изригнал от него, се натресе в стената, вряза се и проби с малък взрив от гранитна прах и гранитни парчета.
Не прозвуча никаква аларма. Поне той не чу аларма. Тръгна към стената. Беше прекалено тъмно, за да се види добре дупката, но я опипа с пръсти, за да усети пукнатините. Аха, наклонено на около дванайсет градуса.
Разширеният му от синьото ум лесно очерта линиите, компенсира ъглите, различи линиите, по които стената щеше да се пропука, и точно къде да изстреля следващите куршуми, за да направи дупката достатъчно голяма да се провре през нея.
Отдръпна се достатъчно далече, за да не го ударят разлетелите се парчета, но все пак достатъчно близо, за да улучи целта точно. Стегна се и рязко се обърна, вдигнал ръце нагоре. Всяка ръка щеше да изстреля два куршума едновременно: там и… там.
Изкрещя и куршумите изригнаха от него, поразиха стената в синя експлозия — части луксин се откъснаха и се разтопиха отново в светлина. Прах изпълни тунела и Дазен се закашля. Изведнъж се почувства празен. Затътри се назад до зелената килия и притегли течен живот.
Щом погледна корите син хляб в краката си, го споходи мисълта, че трябва да притегли и синьо, поне малко, нишка… Изяде хляба. Там, където отиваше, щеше да има синьо в изобилие. Имаше нужда от силата.
Малка частица от него се опита да възрази. Но беше малка и слаба.
Провря се през тъмната дупка в тъмния тунел. Притегли несъвършено зелено в ръката си. От зеленото ставаха мъждиви факли, но дори в състоянието, в което беше, Дазен знаеше, че не бива да използва всичкия си луксин само за да го направи малко по-светъл.
Тунелът — тунелът на Гавин — беше тесен и грубо изсечен. Беше работно пространство, широко едва колкото за един човек. Всъщност не бе достатъчно широк за човек с факла, ако не държи да се изгори адски гадно. Естествено.
Гавин би използвал луксинова факла. Кучият му син.
Дазен се поколеба. В едната посока тунелът леко се изкачваше, а в другата като че ли леко се спускаше надолу, но той не можеше да е сигурен. Инстинктът му подсказваше да избере посоката нагоре, но рационално погледнато, нямаше гаранция, че просто защото тази малка част от тунела има наклон, този наклон продължава чак до повърхността. Всъщност нямаше представа накъде е изходът. Разбира се, ако тръгнеше в неправилната посока, можеше просто да се обърне, но щеше да загуби време. Време, което можеше да се окаже ценно. И със сигурност щеше да загуби енергия, а дори и със зеленото в себе си знаеше, че поема голям риск. Беше изнемощял и болнав под лустрото на буйната енергия, която му даваше зеленото. Тъй че стисна зъби, спря и изчака.
Синьото го спаси. Не го притегляше, но то го беше променило през всичките тези години. Стоеше неподвижен и държеше жалката си зелена светлина.
Имаше лек полъх между двата наскоро свързани прохода, твърде слаб, за да го усети с кожата си, но достатъчен, за да види, че прахта от взрива се сляга… нагоре. Щом течението беше натам, значи там имаше изход. Изходът му.
Тръгна нагоре. Нагоре беше добре. Нагоре беше навън.
Внезапен хрип разтърси тялото му. Нагоре беше навън. Богове! Нагоре беше навън.
82.
— Знаеш ли — каза Тея, щом седнаха в стаята на Кип. Беше уморена и косата ѝ беше разрошена от тренировката с Карис Белодъб. — Мисля, че Ейрам е вторият най-добър борец сред дребосъците.
— Той е онова високото момче, мускулестото, нали? — попита Кип.
— И е бърз. И е жълто-зелен бихром. Имаше няколко неуспешни двубоя, но се чудя дали не се прави на пясъчен паяк.