Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
После усети зеленото. Там нямаше никакъв ред, никаква ясна шахматна дъска. Зеленото течеше буйно, на хаотични струи. Злачните равнини избуяваха сега, през есента, защото ги покриваше огромна ивица зеленина. После — пролуки. Огромни — петна водорасли в морето, празни пространства и после друг възел, едва оформящ се някъде на югозапад. Къде беше това?
Оролам! Точно пред Ру. Точно на пътя на настъпващата армия на Цветния принц.
Двата… възела… Каквото и да представляваха, те бавно нарастваха.
Вложил волята си в огромния кристал, Гавин се опита да Балансира, опита се да наложи щастлива хармония над целия свят, както беше правил толкова много пъти.
Точно за това беше създаден. Точно това беше правил безброй пъти, без дори да има нужда от кристала. Точно това бе неговият гений, неговото предназначение!
Нищо. Вакуум. Празнота. Липса. Беше само човек, само човек, който натиска някакъв камък, все едно си въобразява, че може да изстиска от него втечнени мечти с желанието си. Глупак.
Беше свършило. Беше свършил. Призма, който не може да Балансира, не беше нищо, а без Призма, който да може да Балансира, светът бе обречен. Проблемите не само щяха да се влошават. Нещата щяха да се върнат до състоянието, в което са били преди Луцидоний: раждане на богове, притеглящи, стичащи се към бога на своя цвят, опитващи се самите те да станат богове, и всеки бог във война с всеки друг, самият свят разкъсан от стихийни бури, които траят десетилетия, морето задръстено и мъртво, чудовищни зверове, вилнеещи из равнините, ледници, изсипващи се от планините, за да стигнат чак до пустините. Глад, лишения и постоянна война за оскъдни ресурси, които можеха напълно да изчезнат още следващата година. Народи, накъсани на племена и кланове. Опожарени градове. Изгорени библиотеки. Край на цивилизацията.
Ако само половината от онова, което разказваха за света без Призми, беше истина, щеше да е катаклизъм, който да засенчи всички други. Гавин седна, загърна се в топлещото наметало. Унасяше се в несвяст и наново се връщаше в съзнание.
И бавно го осени. В този безумен свят, където нищо не бе такова, каквото трябваше да е, той не беше единствената Призма. Стегнатото в гърдите му му подсказа какво трябва да направи.
„Дори моят егоизъм трябва да свърши.“
Стана, обърна гръб на светлината и тръгна да види брат си.
81.
Дазен знаеше, че времето е против него. Гавин със сигурност трябваше да е имал начин да разбере кога той се е измъкнал от затворите си.
„Гавин. Дазен? Дори и аз съм объркан.“
Дазен, макар и по-млад, винаги беше по-умният. „Добре, сега аз съм Дазен. И този път ще те надхитря.“
Отначало Дазен обмисли лесния начин. Можеше да постави дъска от запечатан луксин върху адския камък в коридора. Стига луксинът да беше запечатан, адският камък нямаше да го разтвори, поне не толкова бързо. Ако го направеше на много пластове и дълъг много стъпки, щеше да може да поема зелено чак до следващия затвор. Ако следващият коридор беше дълъг колкото първия, предвид колко отслабнал беше вече, щеше да е навярно два или три дни работа.
Разполагаше ли с два или три дни? Беше му отнело месеци, за да стигне толкова далече, какво бяха още два дни?
Не знаеше. Може би от това зависеше всичко на света. Може би Гавин го беше сполетял някакъв гаден край там навън и всичко това изобщо беше без значение.
Дали Гавин си мислеше, че затворникът му ще е толкова разпален от зеленото, че просто ще се втурне по коридора като полудяло псе към свободата?
Не, Гавин не действаше така. Щеше да съобрази, че Дазен, след като бе излъган да загуби луксина си, докато се движеше между синия и зеления затвор, ще е изключително предпазлив тук. Разбира се, първото, което Гавин щеше да си е помислил, щеше да е първото, което Дазен си мислеше сега.
А след като си го помислеше, Гавин щеше да има план. Щеше да е подготвил някакъв капан, който да го чака. Тръгнеше ли Дазен по коридора, щеше да се случи нещо, което да го лиши от зеления луксин.
Тъй че Дазен седеше и мислеше. Спусъкът на капана — защото със сигурност, със сигурност трябваше да има капан — можеше да е на всяка точка в тунела от адски камък. Докато Дазен не съставеше план, щеше да е глупак, за да тръгне в тунела да го търси.