Заслепяващият нож

— Защо не се върнеш при луксиновата факла? — каза мъртвият от тъмното. — Зеленото ти може и да стигне. Разбира се, луксиновата факла може да не се запали. Да е стояла там твърде дълго. Те не траят вечно. Дори факлите на брат ти.

Тъмнината ставаше по-плътна, загръщаше и свиваше малкия смътен кръг зелена светлина. Зеленото уж трябваше да го накара да се чувства див и силен. Но дори на дивите животни сърцето им може да се пръсне. А усещането за сила не е същото като силата.

Дазен закуца бавно напред — нищо друго не можеше да направи. Тялото му го предаваше. Черни петна заплуваха пред очите му. Препъна се отново и този път падна и едва задържа гаснещия зелен глобус до гърдите си. Надигна се разтреперан. Този път мъртвият си мълчеше.

А след това — спасение.

Видя нова луксинова факла. Тръгна към нея, бавно и предпазливо.

— Тя е капан, знаеш го, нали? — каза мъртвият. — Бас слагам, че предишната не беше. Той вероятно е толкова по-умен от теб, че е знаел, че ще подминеш онази, а след това ще си отчаян. Предвидил те е доста…

— Млъкни! Млъкни! Млъкни!

Зелената топка вече беше по-малка от юмрука му. Оставаха му най-много пет минути.

Все пак не се хвърли безразсъдно към факлата. Огледа внимателно желязната скоба.

— Няма да е прост капан с лост. Стига, Дазен, това ще е доста по-елегантно, не мислиш ли? Дазен…

— Аз съм Дазен сега! — изсъска Дазен. Но дори не се обърна. Мъртвецът беше прав — не можеше да е прост капан с лостов спусък. Скобата изглеждаше здрава. Отдръпна се, протегна пръст и натисна скобата, готов да отскочи, ако се случи нещо.

Нищо.

Присви очи и се опита да погледне в свръхвиолетово, но не можа да разбере дали не успя, или просто нямаше свръхвиолетово.

Бутна факлата с пръст. Тя помръдна в скобата и той се дръпна. Кракът му отново поддаде, той залитна и за да не падне, се подпря на стената.

Но освен пълната загуба на достойнство не последва нищо.

— Достойнството ли си загуби? — изкиска се мъртвият. — Ти си охлузен и мръсен, и гол, миришеш на насрано и си говориш сам. Какво достойнство имаш за губене?

— Искам да знаеш едно — каза Дазен. — Когато се измъкна оттук, ти изчезваш. Не си ми нужен повече.

— Нуждата е много интересна дума, нали?

— Върви във вечния мрак — въздъхна Дазен уморено. — Да видим какво си ми приготвил, братко.

И сграбчи факлата.

И — нищо. Не последва нищо.

Издиша бавно и дълго. Не беше осъзнал, че я държи. „Оролам да те прокълне, Гавин, наистина си адски умен.“

Отлепи едното глинено капаче на луксиновата факла и тя бавно заизлъчва сиянието си, щом въздухът навлезе през многобройните дупчици. Все още беше наполовина пълна с жълт луксин.

Надеждата изгря над сърцето на Дазен като слънце, изпълзяло над хълмовете, щом чистата жълта светлина разцъфна. Той развъртя луксиновата факла и светлината лумна по-силно. Дазен отлепи следващата глинена плочка и сиянието го обля.

Нямаше никакъв капан.

Наистина щеше да успее. Напук на онзи кучи син брат си.