Заслепяващият нож

И беше изгубил Карис. Тя бе дошла в стаята му, посред нощ, облечена да правят любов. Сърцето му се бе качило в гърлото. Милостиви Оролам! Не знаеше какво беше мислила, защо бе дошла точно сега, след като бяха имали безброй възможности месеци наред. Но беше дошла. Всичко щеше да е съвършено, ако беше направил поне едно нещо другояче — ако не беше замаял охраната си, като им каза, че иска женска близост, ако се беше събудил по-рано, ако беше спрял една непозната, преди да го яхне. Дали?

„Видях каквото исках да видя, точно както го правя винаги. И самозаблудата ми струваше истинското.“

Замисли се колко ли време му остава, преди да загуби и жълтото. Колко още му оставаше, преди да загуби и останалото? Имаше още осем месеца до Освобождаването. Когато бе открил, че е загубил синьото, си беше помислил, че ще издържи дотогава. Вече знаеше, че това няма да стане.

Замисли се за целите си.

„Луцидоний, толкова мрачни ли са били нещата за теб, когато Ур те е заклещил в долината Хас? Усъмнил ли си се в себе си тогава? Или наистина си бил толкова непоколебим, колкото ни казват историите? Ти си променил света, но в това ли си искал да го промениш?“

Гавин беше убил собствената си майка и тя му беше благодарила за това. Що за идиотски свят беше това? Беше му благодарила!

Спомни си за онзи художник, онзи проклет гениален художник… как се казваше? Ахейяд Ярководни. Беше дал име на момчето и го беше убил. Даваше трохи с едната ръка и отнемаше всичко с другата. И Ахейяд му беше благодарил. Гавин се беше провалил при Гаристън, загубил беше града, имуществото на жителите му, живота на толкова много хора, които бяха обичали… а те му се кланяха като на бог. Те го обичаха.

Как така той беше единственият, който разбираше какво е?

Нямаше да се намерят отговори в гаснещите звезди. Както нямаше богове, нито Оролам, нито светлина в среднощния час.

Можеше да оцелее от това, нали? Може би — ако Ана Джорвис беше робиня. Не беше обаче. Баща ѝ притежаваше повече от половината баржи, които плуваха по Великата река, а майка ѝ беше сестра на Арис от Зелени була. Арис, Подчервената. Бивша съюзничка, страстна и склонна към война. Арис обичаше Ана. Арис щеше да превърне унищожението на мъжа, убил племенницата ѝ, в дело на живота си. С нейната страст и безскрупулност, която пораждаше това да ти остават само още две години живот? По дяволите, дори това, че Гавин губеше гласове в Спектъра, означаваше…

Нищо не беше възможно. Всичко беше свършило.

Слънцето най-сетне сграбчи хоризонта с накървавени нокти и се изкатери нагоре. Гавин се приближи до огромния кристал, окачен на оста му, и щом слънчевата светлина най-сетне се спусна над него като тежката длан на Оролам, смъкна искрящото наметало и го пусна в краката си, после дръпна калъфа му и притисна длани в големия студен камък.

Разшири сетивата си, заопипва светлината. Не можеше да види синьото, но можеше да го усети. Не беше точно извън баланс — синьото беше почти равно на червеното точно сега, — но нямаше контрол. Усещаше го неравно, шахматна дъска на пълен хаос. Усети възел обаче, малък, далече там в Лазурното море, може би дори не във физическа форма все още, но се събираше и се затягаше, понесъл се над повърхността като един от легендарните ледници от великите морета отвъд Портите на Вечния мрак. Гавин беше унищожил напастта, но тя никога не можеше да бъде довършена окончателно. До половин година щеше да се появи друга. Можеше да унищожава напаст след напаст, но те бавно щяха да се съграждат наново… докато една истинска Призма не ги обуздае.