Заслепяващият нож
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-517-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Заслепяващият нож». Краткое содержание книги:
Мислил е, че му остават пет години, а вече разполага с по-малко от една. С петдесет хиляди бежанци, незаконен син и бивша годеница, която може би е научила най-мрачната му тайна, Гавин се натъква на проблеми от всички страни. Цялата магия на света е подивяла и заплашва да унищожи Седемте сатрапии. Най-лошото от всичко е, че старите богове се прераждат и армията им от цветни бесове е неудържима. Единственото спасение може би е брат му, чиято свобода и живот Гавин е ограбил преди шестнайсет години.
— Добре, не питам — каза Кип. — Извинявай. Имаш ли план?
— Задръж собствеността си над мен за още няколко седмици. След това, когато положа последните клетви, ми даваш една пета от това, което Черната гвардия плаща за мен. Така и двамата взимаме нещо — а на тебе тези пари ще ти трябват също толкова, колкото и на мен. Аз искам да съм черногвардейка, Кип. Нищо повече не искам в живота си. По този начин Хромарият ни плаща за това.
— Това е… в някои отношения… гениално — каза Кип.
— А в други? — попита тя.
„Няма да разбера дали ме харесваш заради мен, или ме харесваш защото ти трябват парите… до последните клетви. Но това е егоистично, нали?“
— Искам да ми обещаеш нещо, Кип — каза Тея след малко.
— Каквото поискаш.
— Обещай ми, че няма да ме продадеш обратно на… че няма да ме продадеш. На никого. Ще ти служа в свободните часове, няма проблем. Била съм робиня години наред и мога да го правя още няколко седмици. Просто ми обещай.
— Заклевам се в Оролам — каза Кип. — При едно условие.
Тя го изгледа подозрително.
— Че ти взимаш половината от това, което получаваме за договора ти.
— Кип, ти си ужасен като преговарящ.
Засмя се и Кип отново бе поразен колко различна е от Лив. Лив беше живяла тежко заради положението си, което беше несправедливо, но не беше толкова лошо като да си роб. Може би беше заради това, че Лив бе видяла отблизо един блестящ живот, тъй че чувстваше жилото от загубата му. Или може би Тея просто естествено беше по-позитивна. Но ако трябваше да преживее нещо лошо и нечестно, Кип се надяваше в бъдеще да е повече като Тея и по-малко като Лив. Тази мисъл разхлаби някакъв стегнат възел вътре в него и той усети, че вече по-малко го е яд на Лив и в същото време — че тя някак си се отдалечава, напуска ума му.
— Добре — каза Тея. — Сега стига глупости — имаме работа!
83.
Дазен подмина първата незапалена факла в тунела, без да я докосне. Всяка факла можеше да е капан. Запровира се през тунела и задиша дълбоко, мъчеше се да запази спокойствие. Тунелът не беше чак толкова тесен и чернилката не беше чак толкова тъмна. Можеше да е и по-лошо. Щеше с радост да приеме по-лошото, за да се измъкне оттук.
Никакво връщане назад. Никога.
След стотина крачки стигна до друга факла и спря. Светлината от зелената му луксинова топка беше слаба и поглъщаше единствения му останал луксин. Не знаеше колко дълго още ще му се наложи да разчита на него. Дано да бяха само няколко минути, но просто за всеки случай…
Огледа факлата все едно беше змия. Тунелът все пак беше твърде тесен и нисък, за да се носи удобно нормална факла със съпътстващите я пламъци и капещ катран. За да носи човек тук нормална факла, без да се изгори, трябваше да я държи не над, а пред себе си. В навика си да разточителства с притеглянето брат му беше направил луксинови факли: обикновена дървена дръжка, а на върха панели от несъвършено притеглено жълто, покрито с тънък слой луксин или стъкло, или дори намазана с восък кожа. Запечатан против въздуха, жълтият луксин дремеше отдолу. Ако поискаш светлина, трябваше просто да обелиш запечатващия слой и се получаваше съвършен едноспектърен жълт източник на светлина. Според това колко въздух преминаваше и колко добре беше притеглено жълтото, луксиновата факла можеше да издържи от един до четири часа. Тези факли бяха отвратително скъпи и ужасно трудни за направа, но брат му обичаше да ги притегля, за да се перчи със своя суперхроматизъм.
Това беше една от работите на брат му, несъмнено. Разбира се, брат му трябваше да е свършил повечето, ако не и всичката работа по този затвор лично.
Луксиновата факла беше наместена в проста желязна скоба. Дазен я огледа с присвити очи все едно малкото парче желязо бе побрало тайните на вселената. Но беше просто желязо. Не приличаше на някакво устройство, така че щом той вдигне факлата, да изщрака и да задейства спусъка на капан.
Но все пак нещо не беше наред.
Дазен изруга. След това изруга отново. Харесваше му да чува как ругатните му отекват в тунела и изчезват в далечината, вместо да отскачат обратно към него от няколко стъпки разстояние.
— Малко тъпо е да крещиш, когато се опитваш да избягаш, не мислиш ли? — каза нечий глас.
Ужас пробяга по гръбнака на Дазен. За един дълъг миг той си помисли, че това е краят. След това позна гласа и каза:
— Ти си мъртъв.
— Но не толкова мъртъв, колкото ще си скоро ти — рече мъртвият.
— Мислех, че си в стената, където те оставих. Не ми трябваш тук.
Мъртвият се изкиска от тъмното.