Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
извън света долу, той се разтваряше в чистия ясен въздух и Напираше обратно към мен само
чрез гостите и съновиденията.
Тежки сънища бяха. Те ме будеха почти всяка нощ и почти всяко утро, преди слънцето и
пойните птици да ме освободят от прегръдката на съня. Онази нощ чутите насън думи бяха
думите на Ранвей, те ме събудиха — питаше ме за съжалението.
Седнах и се заслушах в нощните звуци на гората. Една фигура, облечена в роба — бяла
като камъните под нозете й — прекоси двора на платото.
Беше Идрис, подпираше се на дългата си тояга. Той спря на края му, където пролука
между дърветата откриваше далечните светлини на града.
Постоя там — може би умиротворяваше свои собствени духове или извървяваше своя
път по опънатото въже от угризенията към разкаянието. После бавно се върна в своята
пещера с лице, изпито от тъга, стъпвайки безшумно по неравните камъни.
Съжалението е призрак на любовта. Съжалението е едно по-добро наше „аз", което от
време на време изпращаме в миналото, макар да знаем, че е късно да променим думите и
делата си. Правим го, защото е човешко, присъщо на нашия род. Правим го от загриженост, притеглени от нишките на срама, които се протриват и изтъняват само в морето от
съжаление.
По нашия път съжалението ни учи повече и от любовта, че злото поражда зло, а
съчувствието — съчувствие, и след като свърши своята работа, то се разтваря в нищото, като
всички неща.
Легнах отново и се запитах дали на връщане от планината Ранвей е оставила сладките
край реката и дали духът, когото тя възкресяваше със своето разкаяние, е намерил покой и бе
свободен да я напусне.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Видях много гости, облени в пот, да се изкачват към планинския лагер, а на тръгване да
блещукат като камъчета в прозрачна вода. Учителят винаги бе ласкав и ведър, нищо не
прогонваше благата му усмивка. Нищо не прекъсваше транса му на търпеливо съчувствие —
докато не заиграеше карти с мен и Силвано зад паравана на умивалнята.
В умивалнята, където бе и салонът за карти, той кълнеше тъпотата и псуваше
злокачествено невежите.
Зад брезента учениците чуваха тирадите и псувните му, но тънкият плат бе достатъчен
да запази достойнството и ореола, които Идрис не губеше никога в очите на хората.
Мястото беше доста спокойно: открит затвор. Нямаше власт, нямаше други стени освен
стените в душата, които човек сам трябваше да преодолее. И все пак веригите, които
свързваха учениците с Идрис, бяха не по-малко тежки. Те го обичаха и не можеха да го
оставят без сълзливи страдания. Бе лесно да го обикнеш.
— Нееволюционното знание — каза Идрис в един от редките часове на спокойствие, две седмици след като пристигнах в планината. — Дай обобщение.
— Пак ли, Идрис?
— Пак, умнико нагъл — отвърна той и се приведе към мен, за да припаля отново
угасналия му джойнт. — Знанието не е знание, докато неговата истинност не стане
самоочевидна, когато го споделиш. Пак!
— Добре. Накратко: там, където ябълките падат от дървото, е достатъчно
еволюционното знание да се махнеш, за да не ти валят по главата; или да уловиш някоя, или
да вдигнеш една от земята и да я изядеш. Всички останали знания — като например с каква
скорост падат ябълките или как да направим изчисленията, които ще ни позволят да
приземим кораб на Марс, са нееволюционни. За еволюцията те са ненужни. Защо тогава ги
имаме? И за какво служат? Това добро обобщение ли е?
— За три плюс. Не спомена, че ако екстраполираме всички клонове на
нееволюционното знание, всички науки, изкуства и философии до логическия им завършек, можем да имаме знание за всичко в света.
— И какво?
— Нищо, само по себе си това нищо не означава. Например днес на земята науките и
философиите са ни предоставили средства да се самоунищожим, и то не само себе си, но и
повечето живот на Земята. Затова само по себе си цялото ни знание не означава нищо.
Но съчетано с нашата способност да надвиваме животинската си природа и да
изразяваме уникалната си човешка природа — а тя е една много приятна природа — то значи
всичко.
— Не разбирам.
— Пред очите ти е, но не разбираш. Всички животни притежават животинска природа.