Панаир на суетата (роман без герой)

Ако през всичкото това време не сме казали нищо за малкия Родън, то е, защото той или е бил скрит горе в някоя таванска стая, или е пропълзявал долу в кухнята да си търси компания. Майката едва ли някога му обръщаше внимание. Той прекарваше дните си с бавачката си французойка, докато тя беше на служба в семейството на мистър Кроли, а когато си замина, малкото човече остана самичко през нощта и силно се разплака. Тогава една от слугините се смили, премести го от детската стая в собственото си легло в близкото таванско помещение и го успокои.

Ребека, лорд Стейн и един-двама други бяха в приемната и пиеха чай, след като се бяха прибрали от операта, когато тези крясъци се чуха отгоре.

— Това е моето ангелче — плаче за бавачката си — каза тя, без да изрази някакво желание да отиде да види детето.

— Няма защо да се качвате при него и да се тревожите — забеляза иронично лорд Стейн.

— Ами! — отвърна тя, като поруменя леко. — Плачът ще го приспи. — И те започнаха да говорят за операта.

Но Родън се бе качил крадешком горе, да се погрижи за своя син и наследник, и се върна при компанията, когато видя, че добрата Доли успокоява детето. Тоалетната стаичка на полковника беше също в най-горната част на къщата. Така той често се виждаше самичък с момчето. Двамата се разговаряха всяка сутрин, докато той се бръснеше. Родън младши сядаше на едно сандъче край баща си и наблюдаваше работата му с неотслабващо удоволствие. Той беше голям приятел с татко си. Баща му носеше сладкиши от десерта и ги скри ваше в една стара кутия от еполети, където детето отиваше да ги търси, и се смееше радостно, когато откриваше съкровището. Смееше се, но не много високо, тъй като мама долу спеше и той не биваше да я безпокои. Тя си лягаше много късно и рядко ставаше преди обед.

Родън купуваше на момчето множество книжки с картинки и отрупваше стаята му с играчки. Стените й бяха покрити с картинки, залепени там лично от бащата, който ги бе купил не на вяра, а с готови пари. Когато не дежуреше при мисис Родън в парка, той отиваше в детската стая и оставаше дълги часове с момчето. То яздеше върху гърдите му, дърпаше големите му мустаци, сякаш те бяха юзди, и по цели дни прекарваше с него в неуморими лудории. Стаята беше ниска, така че веднъж, когато нямаше още пет години и бащата го подхвърляше буйно нагоре, клетото човече тъй силно блъсна главата си в тавана, че бащата едва ли не го изпусна — толкова се изплаши.

Родън младши приготви лице да изпищи с всичка сила (страшният удар му даваше пълно право за това), но точно когато щеше да започне, бащата се намеси.

— За бога, Роди, не събуждай мама — извика той. И детето, като погледна баща си вперено и много жално, прехапа устни, сви юмручета и не издаде никакъв звук. Родън разправи тази история в клубовете си, в полка, на всички в града.

— Бога ми, сър — заявяваше той, — да знаете само колко храбро е момчето ми — същински герой! С такава сила го запратих нагоре, че главата му едва ли не проби тавана, а то не заплака, за да не обезпокои майка си.

Понякога — веднъж или два пъти седмично — тази дама посещаваше горната част на къщата, където живееше детето. Тя влизаше като някаква жива фигура от моден журнал — усмихната сладко, облечена в най-хубави нови дрехи с най-изискани обувки и ръкавици. По нея блестяха скъпоценности, чудни ешарфи и дантели. На главата й винаги имаше нова шапка и в нея вечно цъфтяха цветя или пък се къдреха щраусови пера, меки и белоснежни като камелии. Тя кимваше два-три пъти покровителствено на малкото момче, което вдигаше глава от чинията си или от блокчето с войниците, които рисуваше. Когато напуснеше стаята, вътре продължаваше да се чувствува уханието на роза или някакъв друг сладостен аромат. В неговите очи тя бе неземно същество, по-висше от баща му — по-висше от всички други, — същество, на което трябваше да се възхищаваш и да обожаваш отдалеч. Да се возиш в екипажа с тази дама, бе тържествен обред. Той седеше изправен на задното седалище и не смееше да проговори, вперил очи в прекрасно облечената принцеса срещу него. Господа на чудесни коне се приближаваха, усмихваха се и разговаряха с нея. Какви лъчезарни погледи хвърляше тя към всички тях! И когато отминаваха, тя им махаше грациозно с ръка. Когато излизаше на разходка с нея, обличаха му новото червено костюмче. Старите му кафяви дрехи от холандско платно бяха добри за вкъщи. Понякога, когато бе излязла и Доли, прислужничката, оправяше леглото й, той влизаше в майчината си стая. За него това бе жилището на някаква фея — тайнствено помещение, вълшебно и очарователно. Там в гардероба висяха онези прелестни рокли — розови, сини, пъстри. Ето кутийката за скъпоценности със сребърната заключалка и красивата бронзова ръка върху тоалетната масичка, цялата блеснала от десетки пръстени по нея. Ето и огледалото, това чудо на изкуството, в което той можеше да види само лицето си, с изписаното по него удивление, и отражението на Доли, която оправяше и потупваше възглавниците на леглото. О ти, клето, мъничко, самотно, невинно момченце! За сърцата и устните на малките деца думата «майка» е тази, с която те назовават бога; а ето едно, което обожаваше камък!