Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Нечувано! — обади се друг. — Да се вадят шпаги в такава близост до кралицата — едва ли не в двореца й! Да ги вземат дяволите! Трябва да са някакви пияни кресльовци, които са се счепкали. Да ти е жал да ги търсиш — нали заради дуел отсичат дясната ръка? Тежко е да загубиш ръката си само защото си размахал парче стомана, което така те привлича да го грабнеш.
— Ти също си драка, Джордж — каза трети. — Пази се — наистина има такъв закон.
— Че има — има — отново взе думата първият, — но тук той не подхожда много: дворецът не е на кралицата, а на лорд Лестър.
— И какво от това? — упостваше вторият. — Наказанието ще бъде също така строго, защото, докато управлява нашата милостива кралица — нека бог продължи дните й, — лорд Лестър ще бъде крал.
— По-тихо, глупако! — сряза го шепнешком третият. — Откъде знаеш, че някой не ни слуша?
Те минаха край укритието, но очевидно се интересуваха повече от разговора си, отколкото от търсенето на виновниците за нощната тревога.
Щом те отминаха, Лестър даде знак на Тресилиан да го последва. Те тръгнаха безшумно в обратната посока и успяха да се измъкнат през входа на терасата. Лестър заведе Тресилиан до кулата Мървин, където той отново се бе настанил, и преди да се разделят, каза:
— Ако имате достатъчно смелост, за да продължим и да завършим прекъснатата схватка, постарайте се утре, когато придворните напуснат замъка, да бъдете наблизо до мен. Аз ще издебна подходящ момент и ще ви дам знак.
— Милорд — отвърна Тресилиан, — при други обстоятелства аз бих ви попитал за причината на вашата необяснима и бясна омраза към мен. Вие обаче оставихте на рамото ми клеймо, което може да бъде измито само с кръв. Дори и да се намирахте на онова високо място, към което ви тласка вашето честолюбие, аз пак бих изискал от вас удовлетворение за опетнената си чест.
Те се разделиха, но нощните приключения на Лестър не свършиха с това. Той трябваше да мине край кулата Сейнтлоу, за да стигне До тайния коридор, който водеше към неговата стая, но при входа на кулата срещна полуоблечения лорд Хънсдън с гола шпага в ръка.
— И вас ли ви събуди този шум, лорд Лестър? — попита старият воин. — Хубава работа! Кълна се, че във вашия замък и нощем се вдига същата врява както и през деня. Преди два часа ме събудиха писъците на тази нещастна побъркана жена, лейди Варни, която нейният мъж отведе насила. Повярвайте ми, че ако не бяха пълномощията, които му дадохте вие и кралицата, аз не бих се сдържал и бих тупнал по главата вашия Варни. Сега пък и този скандал в градината — така наричате, струва ми се, алеята с каменната тераса, на която са наредени разни украшения.
Първата част на словоизлиянието на стареца бодна като с нож сърцето на графа, а на втората той отговори, че сам е чул ударите на шпагите и е излязъл, за да постави на мястото им нахалните нарушители на спокойствието и почивката на кралицата.
— В такъв случай — каза Хъндсън — компанията на ваша светлост ще ми бъде много приятна.
Лестър бе принуден да се върне заедно с недодялания стар лорд в градината, където Хъндсън изслуша разказа на телохранителите, които бяха негови преки подчинени, за неуспешното търсене на смутителите на реда. Хънсдън изля върху тях истински водопад от проклятия, нарече ги мързеливи мошеници, слепи негодници и кучи синове. Лестър също намери за нужно да изрази недоволството си от обстоятелството, че не са открили нищо. Накрая той изрази пред Хънсдън предположението си, че шумът сигурно е вдигнат от някои глупави младежи, изпили по някоя и друга чаша в повече, и че сега те вече са набрали достатъчно страх от преследването. Хънсдън, който също обичаше приятелството с бутилката, се съгласи, че чаша вино в повече може да извини доста глупости.
— И все пак, милорд — допълни той, — ако не ограничите малко вашата щедрост и не намалите раздаването на бира и вино, които се леят в замъка като река, сигурно ще ми се наложи да изпращам моите юнаци в караулното, за да ги отрезвяват с бичове. Вече ви предупредих и сега мога да ви кажа лека нощ.
Зарадван, че най-сетне ще се отърве от него, Лестър се сбогува с Хънсдън при входа на кулата Сейнтлоу, влезе в тайния коридор, където намери оставения фенер, и при неговата гаснеща вече светлина се добра до стаите си.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА
Пазете се, че конят рита,
щом таз земя допре с копита.
Загадката е много проста:
роди се той, когато с гости
Елизабет и Лестър славно
пируваха тук неотдавна.