Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Как е успял да напусне замъка, когато стражата беше вече на мястото си? — попита Лестър. — Аз мислех, че ще замине на разсъмване.
— Сигурно е изложил пред стражите някакви солидни причини — отвърна слугата. — Чух, че бил показал пръстена на ваша светлост.
— Да, да — каза Лестър. — Въпреки това е избързал малко. Останал ли е тук някой от неговите хора?
— Майкъл Ламборн, милорд — отговори слугата. — Не успели да го намерят никъде, когато сър Ричард Варни заминавал, и той бил много разгневен. Току-що видях, че Ламборн си оседлава коня, за да догони господаря си.
— Извикай го веднага тук! — заповяда Лестър. — Искам да му предам едно поръчение до господаря му.
Слугата се оттегли, а Лестър се разхожда известно време из стаята си, потънал дълбоко в мислите си.
„Варни е прекалено старателен — мислеше той — и крайно настойчив. Той очевидно ме обича, но преследва и свои собствени цели и не би се спрял пред нищо, за да ги постигне. Издигна ли се аз, ще се издигне и той и затова ми се струва, че прекалено страстно се стреми да премахне пречката, която според него стои между мен и короната. И все пак аз не бива да се унижавам с такава позорна стъпка. Тя ще бъде наказана, но трябва да направя това по-обмислено. Още отсега предчувствувам, че тази изключителна привързаност ще запали в душата ми адски огън. Не, не, засега е достатъчна само една жертва и тази жертва вече ме чака.“
Той взе перо и бързо написа следното:
„Сър Ричард Варни, ние решихме да отложим делото, което ви възложихме, и най-строго ви нареждаме да не предприемате нищо, преди да получите нашите по-нататъшни нареждания. Веднага щом заведете благополучно поверената ви личност, трябва да се върнете в Кенилуърт. Ако грижите за безопасността на тази личност ви забавят повече, отколкото се предполагаше, нареждаме ви веднага да ни изпратите с бърз пратеник нашия пръстен, защото той ни е много необходим сега. Убедени във вашето пълно послушание, ние ви поверяваме на бога и оставаме ваш добър приятел и господар.
Р. Лестър
Предадено в нашия Кенилуъртски замък на 10 юли 1575 година от рождението на Христа.“
Тъкмо Лестър бе завършил и запечатал писмото, когато в стаята влезе Майкъл Ламборн, с високи ботуши, с пътна дреха, препасана с широк колан, и с плъстена куриерска шапка.
— Каква служба изпълняваш? — попита графът.
— Аз съм щалмайстор на щалмайстора на ваша светлост — отвърна Ламборн с присъщото си нахалство.
— Дръж си езика — сряза го Лестър. — Шегите, които могат да се правят пред сър Ричард Варни, са недопустими в мое присъствие. Можеш ли да настигнеш бързо господаря си?
— За около час ще го настигна, милорд, стига конникът и конят да издържат — отвърна Ламборн, преминал мигновено от фамилиарния си тон към най-дълбока почтителност. Графът го огледа внимателно от главата до краката.
— Слушал съм за теб — каза Лестър. — Казват, че си сръчен и находчив, но прекалено много обичаш пиенето и скандалите, за да може да се разчита на теб при някоя по-важна работа.
— Милорд, аз бях войник, моряк, пътешественик и търсач на приключения, а онзи, който се е занимавал с тия работи, живее с това, което му предлага днешният ден, защото не е сигурен в утрешния. И все пак дори и да съм злоупотребявал понякога в свободното си време, аз никога не съм пренебрегвал задълженията си към моя господар.
— Гледай да бъде така и този път — каза Лестър — и няма да съжаляваш. Предай колкото е възможно по-бързо това писмо лично в ръцете на сър Ричард Варни!
— Само това ли се иска от мен? — попита Ламборн.
— Да — отвърна Лестър, — но за мен е извънредно важно поръчението ми да бъде изпълнено бързо и точно.
— Няма да пожаля нито своите сили, нито хълбоците на коня — каза Ламборн и излезе.
„Ама че кратка излезе тайната аудиенция! — мърмореше под носа си той, докато се спускаше по задната стълба. — Пък аз очаквах кой знае какво. Мислех си, дявол да го вземе, че графът търси услугите ми за някаква по-особена история, а цялата работа била да предам едно писмо! Е, ще изпълня желанието му, пък може наистина да не съжалявам за това, както каза негова светлост. Преди да се научи да ходи, детето пълзи. С това сигурно трябва да започне и начинаещият придворен. Все пак аз ще погледна това писъмце-, което той е залепил толкова небрежно.“ Ламборн изпълни намерението си и от радост започна да пляска с ръце.
— Графинята! Графинята! — възкликна той. — В ръцете си държа тайна, която може да ме направи щастлив или да ме погуби! Напред, жребче! — извика той, като изведе коня си от конюшнята.