Аз съм пилигрим

-      Мистър Уилсън? Ще ме придружите ли, ако обичате?

Някакъв англичанин на съседния ред погледна униформените ченгета и каза:

-      Леле! Това задето се обади по телефона ли е? Ей, ливанците май не си поплюват, а?

Каза го шеговито и ме накара да се усмихна. Взех ръчната си чанта и тръгнах след ледената дама между седалките. Две от колежките ѝ вече отваряха едната от вратите за слизане. Пред нея се издигна подвижната платформа.

На нея стоеше мъж на средна възраст с тъмен костюм. Погледна ме и попита:

-      Броуди Уилсън?

Кимнах.

-      Паспорт?

Извадих го и му го подадох. Той провери снимката и физическото описание на страницата с данните, после въведе серийния номер в телефона си. След минута получи зелен сигнал и ми го върна.

-      Аз съм Уесли Картър, търговски аташе към посолството. - Не го бях виждал никога преди това, но знаех, че не е истина - без капка съмнение това беше шефът на резидентурата в Бейрут. - Моля, последвайте ме.

Пред погледите на другите пасажери на борда и на смутената ледена дама се качих на платформата и ни свалиха на пистата. На стратегически места около джиповете стояха още четирима американци - въоръжена охрана. Изчакаха Картър да ме отведе до един от джиповете и дадоха знак на ливанските ченгета.

Те пуснаха сигналните светлини и подкараха с висока скорост към съседна писта.

-      Уредихме ти частен самолет - обясн и Картър. - Собственост е на арабски търговец на оръжие, но е нещо като приятел. Не намерихме нищо друго за толкова малко време. Пилотите поне са наши. Бивши военни, така че ги бива.

Погледнах през бронираното стъкло и видях в далечината черен „Гълфстрийм G-4“, с удължен фюзелаж и с работещи двигатели. Зачудих се колко ли гранатомети трябва да доставиш на приятелите на ЦРУ в Близкия изток, за да можеш да си купиш нещо такова.

Картър продължи тихо:

-      Шепота ми каза, че си извън протоколите. И какво търсиш.

Кимнах и казах:

-      Всички го търсят.

Той се засмя.

-      Прав си. Само тук имаме три хиляди души. Всички в региона помагат. Лошото е, че не откриваме нищо. При теб?

Поклатих глава.

-      Още нищо.

-      Мисля, че действа сам.

- Кой?

-      Нашият човек.

Погледнах го.

-      Защо?

-      Човешка природа. Ако не беше така, все щяхме да чуем нещо. Хората винаги говорят, всички се продават. Имахме си наблизо един революционер - не бомбаджия, а фанатик, така говореха доста хора... Имаше десетина последователи, които го боготворяха, и всички заедно отидоха в ада. И въпреки всичко един го продаде. Старата история: Юда продава Исус, с целувка.

Засмях се.

-      Това е било преди две хиляди години - продължи Картър, - но нищо не се е променило. Поне не в този край на света.

Джиповете спряха пред стълбата на самолета и аз грабнах чантата си.

-      Добра история - казах и му стиснах ръката.

Отворих вратата и забързах към стълбата. Чух Картър да вика след мен:

-      Не забравяй! Онези типове, там, където отиваш, са боклук, опакован в кожа. Желая ти късмет!