Аз съм пилигрим

Щях да прекъсна, но той ме изпревари.

-      Чу ли какво се случи?

-      За Левънуърт ли?

-      Да. Казах ти, че ще ме издоят и после ще ме измамят. Гадно ми е, обаче... трябва да попитам... трябва ми помощ... - Гласът му трепна и той замълча за момент, за да овладее емоциите си. - Мога да го направя!... имам предвид, да излежа присъдата, обаче ще загубя Рейчъл. Тя иска деца, не мога да я принуждавам да се откаже от това. Трябва ми само пет години намаление на присъдата, нищо повече. Не знам кой всъщност си ти, обаче...

-      Достатъчно! - прекъснах го, по-рязко, отколкото ми се искаше, но не можех да допусна дори да доближи темата за моята самоличност, защото някой вероятно слушаше.

-      Познавам разни хора - казах бързо. - Обещавам да направя каквото мога.

-      Да, разбира се - отвърна той саркастично, но макар и да знаех, че са го използвали и след това са го излъгали, не ми хареса.

-      Аз не съм като тези, които са те закопчали - казах и леко повиших глас. - Щом ти давам дума, значи поемам ангажимент. Ще направя всичко възможно. Ясно ли е? А сега имам мои собствени проблеми, които са доста належащи...

-      Разбира се, разбира се - промърмори той. Мисля, че гневът ми го успокои повече от всякакви думи, които бих могъл да изрека. Прекъснах връзката.

След това позвъних на Шепота. Отново нямаше нужда да се представям.

-      Знам името му - казах тихо.

Не мисля, че някога в историята на разузнаването такава бомба е била посрещана с по-дълбоко мълчание. След известно време, което ми се стори цяла вечност, Шепота реагира:

-      Имаш предвид онзи от Афганистан?

-      Да. Казва се Ал Насури. И е брат на полицайката.

Толкова. Край. Организмът е реализирал съдбата си, предал е информацията. Ако тогава бях умрял, нямаше да е от значение - мисията щеше да оцелее.

-      Какво друго? - попита Шепота.

-      Засега няма много. Роден е в Джеда, Саудитска Арабия.

-      Саудитец? Защо ли не съм изненадан? - каза Шепота.

-      След още няколко часа ще имам пълното му име и рождената дата. Надявам се да намеря и снимка.

-      Къде си, по дяволите? - попита той изведнъж. Повишаваше глас едва за втори път в записаната история - реших, че автоматичното проследяване на телефона ми току-що се е появило на екрана на компютъра му и е показало, че съм някъде по средата на Средиземно море. Но не беше само тревогата му от местоположението ми - емоциите, стресът, облекчението си казваха думата при Дейв Маккинли. Имахме име, имахме самоличност, имахме човек, когото да издирим. Сега всичко ставаше въпрос на време.

-      На борда на полет на Турските авиолинии 473 за Бейрут - отговорих. - Нужна ми е помощ да се добера до Джеда и още помощ, когато съм там, на място.

-      Ще говорим за това след минута. Преди това: колко време смяташ, че ще е нужно, за да ми съобщиш останалите подробности?

Погледнах си часовника и пресметнах набързо летящото време и търсенето на документи.

-      Дванайсет часа. Дотогава би трябвало да имаме каквото ни е нужно.

-      Сигурен ли си?