Опасно за живота

— Е, знаете ли… — театрално извика дебелакът.

— Господин Гнездин, вие безусловно ще бъдете призован да дадете показания по това дело. Затова ви съветвам да си спомните кой ви е препоръчал Горностаева. Във ваш интерес е. Засега това е всичко.

Гнездин се надигна с мъка и припряно заситни към изхода.

„… Затова ви съветвам да си спомните кой ви е препоръчал Горностаева… Засега това е всичко.“

Светлорусият чу как Албертчо се измъква от креслото с тежко сумтене, после се заслуша още няколко секунди. Но разговорът явно беше свършил. Той набута антената в корпуса на портативната радиостанция и я пъхна в джоба си. Подъвка замислено устните си, поклати се на яките си крака и без да бърза, излезе от килерчето в далечния край на коридора.

В това време във вече опустялата игрална зала проехтя женски писък. Фрязин бързо отиде натам и видя двойка скромно облечени хора. Невисока побеляла жена се блъскаше в ръцете на възрастен мъж.

— Катя, Катенка, какво са ти направили! — крещеше жената.

— Родителите на Горностаева — тихо каза на Володя Олег Лойко.

За Володя беше важно родителите да видят Катя именно тук, със спринцовката в ръката. Докато успокояваха жената и я пояха с лекарства, Фрязин видя как представителят на банка „Елис“ се изхлузи странично край старците и излетя на улицата. „Бих те задържал, гад такъв — помисли, докато го проследяваше, Володя, — но нямам основания засега. Е, почакай…“

— Светлана Ивановна — започна Фрязин, като гледаше с болка тихо плачещата жена и мъжа, който здраво я притискаше към себе си. Той така и не се научи, независимо от трите години работа да не реагира на чуждата мъка тъй остро, сякаш бедата се е случила с него. А и никога нямаше да се научи. — Разбирам, че ви е много тежко, но колкото по-рано съберем максимум информация, толкова по-лесно ще установим какво се е случило с вашата дъщеря.

— Че какво се е случило — убили са я — глухо проговори бащата на Катя.

— Защо смятате така?

— Да не се е убила сама? Тя имаше детенце. Нашият внук. На три годинки.

Жената отново се разрида на глас.

— Сашенка, сираченцето ми — нареждаше тя.

Ненавиждайки се вътрешно, Володя зададе следващия въпрос:

— Извинете ме, но трябва да знам, употребявала ли е дъщеря ви наркотици и имала ли е познати, свързани с това?

— Какво говорите! — извика Светлана Ивановна. — Та Катенка беше учителка! На малките класове. Какви наркотици! Тя и думата не знаеше.

„За съжаление знаела е — помисли си Володя. — И не само думата.“

— Мъжът й я напусна. Работеше като конструктор в завода. Заводът спря, уволниха всички. И той започна да ходи до Полша, въртеше търговия. Забърка се там с някаква полякиня и остана в тая Полша. Изостави Сашенка — през сълзи говореше жената. — А и на Катенка бавеха заплатата й, то пък една заплата… Нима можеш сега да преживееш с учителската заплата? И затова тя се лута, лута и се уреди тука. Ние я разубеждавахме, но тя все за Сашенка говореше — искам поне детето да не се нуждае от нищо… И виж какво излезе… Каква мъка. — Тя пак се разплака.