Не се сбогувам [bg]

Автор: Акунин Борис Чхартишвили
Серия: Приключенията на Ераст Фандорин #16
Год: 2018
Язык: болгарский
Год: Еднорог
ISBN: 9789543652112
Переводчик: Денис Коробко
Жанр: Исторические детективы

Электронная книга - «Не се сбогувам [bg]». Краткое содержание книги:

Русия, повлечена от вихъра на революцията. Мътният порой е отнесъл всичко старо, уютно, познато – и в този кървав въртоп е въвлечен Ераст Фандорин, завърнал се по чудо към живот. Чувството за дълг отново го кара да прави това, в което е най-добър – да разкрива престъпления и разобличава злодеи. А злодеяния в тези смутни години има достатъчно. Империята е рухнала, Русия е опустошена, бялата и червената армия са разкъсвани и от вътрешни конфликти, из обширната страна вилнеят всевъзможни банди, и всеки има свое оправдание и своя истина. Ще успее ли един благороден мъж да направи верния избор? С помощта на своя предан слуга Маса и окрилен от една закъсняла, но истинска любов, Ераст Фандорин върви неотклонно по пътя на честта... ...Първо се прибрахме у дома. Да видим какво става в Москва. И видях, че там, в родния ми град, вече изобщо не може да се живее. Не заради червения терор, а защото никой не му се противопоставя. Хората просто си живеят и чакат да видят какво ще стане. Служат за едната дажба, ходят на кино, шепнат си за политика, пляскат карти... Знаете ли, аз нямам претенции към лошите хора. С тях всичко е ясно: на страната на Злото са. Обаче ми е тежко да гледам онези добри хора, които не са умни или са слаби. През дългия си живот стигнах до извода, че на Злото повече му върви с последователите, отколкото на Доброто. И дезертьорите от армията на Доброто са доста по-многочислени. Това е ясно и от физическа гледна точка. Падението се постига по-лесно, отколкото възходът, подчинението е по-лесно от съпротивата.

Перейти на страницу:

Чорлав хлапак с вид на студент вдъхновено четеше от някаква книга и на особено важните места назидателно размахваше пръст. Слушаше го публика от двадесетина души -основно младежи. Всички бяха въоръжени. Трима бяха с еднакви черни шлифери с пелерини, а на коленете на един се мъдреше познатата черна шапка. Но лицето беше голобрадо, младо. Ераст Петрович се навъси и продължи нататък. Търсенето май няма да бъде лесно.

- „...Ето заради каква велика цел ние ще вдигнем най-последната, най-великата от революциите!"

Зад гърба на Фандорин се чуха аплодисменти. Някой звънко кресна:

- Да живее революцията!

В една голяма празна зала, чийто под бе покрит с дюшеци, спяха хора. На стената бяха опрени доста винтовки. На широкия перваз стоеше картечница с дулото към двора. Явно част от „артела " е постоянно в казармено положение, предположи Ераст Петрович. Щом спят през деня, значи бодърстват през нощта. Оказва се следователно, че тук не цари чак такава слободия.

Той се домъкна до стълбището, което водеше към втория етаж и се поколеба - да се качи или не. Задачата изглеждаше дяволски трудна. Именно заради това Фандорин реши да не се предава.

Той се хвана за перилата и сложи крак на първото стъпало. Помъкна непослушното тяло. Още крачка. Още една. Спирка.

Охлюв, пълзящ към върха на Фуджи... Стисна зъби и преодоля още три стъпала. Почина си малко. До следващата площадка оставаше само един „преход", когато някой подвикна на Ераст Петрович:

- Ей, кой си ти? Шо праиш тука?

Горе до перилата стоеше широкоплещест мъж с голям нос и застрашителен блясък в черните си очи. Беше с черен шлифер с пелерина, ръката си държеше на кобура. Хищната му физиономия бе покрита до очите с няколкодневна черна брада.

- Аз съм свободна личност. Отивам там, където си поискам - каза Фандорин, оглеждайки непознатия и размишлявайки дали наболата по лицето му четина е достатъчна, та хората да казват, че има брада. Брюнетът имаше и още една отличителна черта - доста силен грузински акцент. Генералът не беше споменал за акцент. Но може би пък грабителят е взел медальона, без да каже каквото и да било? Грузинецът показа острите си, жълти от пушене зъби.

- Сакат пратили умниците. Или са приструваш?

Той бързо се озова до Ераст Петрович и го хвана за лакътя.

- Сам ша можеш ли?

И го помъкна нагоре. С неканения помощник качването тръгна по-бързо, трябваше само да мести крака. Фандорин се замисли дали да не бодне грубиянина в точката „мудо", но за парализиращия удар се искаше добър заряд Ки, а той нямаше откъде да се вземе. Освен това е казано: ако бурята носи кораба в правилната посока, не се бори с нея, а разпъни по-добре платното.

Артелчикът Воля

Бурята откара кораба по коридора на втория етаж до врата с табелка „Приемна". Вътре наистина се оказа най-обикновено канцеларско помещение: шкафове за документи, бюро с телефон, пишеща машина.

На бюрото седеше девойка, облечена в кожени дрехи - онази същата, която Ераст Петрович бе видял във вестибюла, скърцащата.

Тя вдигна поглед от счетоводното сметало, на което пресмяташе нещо.

- Кого си довел, Джики?

- Оше един шпионин - каза грузинецът. - Донесоха: ходи, гледа.

Девойката (Фандорин си спомни, че й викаха „Рисче") намръщи вирнатото си носле:

- Малко е старичък за шпионин. И не ходи много-много, сакат странник.

- Е, те съ хитри. Знам ги аз тез инвалиди. Като хукне -не мож го догони. При Арон го водя.

- Карай - каза девойката. Изтрака със сметалото и си записа нещо. Посочи с глава към красива врата с резба и надпис „Председател".

Ераст Петрович се нацупи. Новият живот, в който се бе озовал, беше пълен с обиди. В предишния живот госпожиците не губеха толкова бързо интерес към него. „Старичък", „сакат странник".

- Въри, въри - подбутна го в гърба човекът от Изтока. - Артелчикът вижда хората като прозрачни. Ако се окажеш гнида - ша та коля.

От тласъка Фандорин едва се удържа на непослушните си крака, отвори вратата с гърди и едва от другата страна на прага успя да се опре с бастуна в дебелия килим.

На края на огромно, полирано писалище, поклащайки опърпан ботуш, седеше човек с черен шлифер и чорлава прошарена брада.

Той се откъсна от книгата си, със спокойно учудване погледна втурналия се в кабинета му човек, а след това и грузинеца.

- Какво има, Джики?

Външността на „артелчика" беше любопитна. Широко разположените му очи имаха странна особеност - погледът им изглеждаше разсеян, дори полусънен, но при това в него се четеше спотаен пламък, приглушен, но готов във всеки момент да изригне с всичка сила. Необичаен бе и оттенъкът на бледата кожа, почти синкав, сякаш никога не бе виждала слънце. Рядък екземпляр, рече си Ераст Петрович. Заслужава си да се изучи.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?