Приливи на Мрака [bg] [ЛП]

Пет

Два дни след първата среща Лотар отново стоеше в тронната зала заедно с владетелите на континента. Кадгар отново го придружаваше и Лотар се радваше на присъствието на младежа. Теренас бе вежлив домакин и добър човек, както и някои от другите монарси, но младият магьосник бе единственият от Азерот, когото Лотар познаваше. Макар че младежът не беше родом от Стормуинд, присъствието му напомняше на Лотар за дома.

Дома. Мястото, което вече не съществува. Лотар знаеше, че някой ден ще трябва да приеме този факт. Но засега все още му се струваше нереално. Той продължаваше да очаква да се обърне и да види засмения Лейн, да погледне нагоре и да види двойка грифони, или да чуе познатите звуци от трениращи мъже в двора. Но всичко това вече бе изгубено. Другарите му бяха мъртви. Домът им бе завладян. И той се закле да попречи над тази земя да възцари мрак, дори това да му коства живота.

А сега си мислеше, че по-скоро би му коствало разсъдъка. Лотар никога не бе проявявал особено търпение по отношение на политиката и с удивление бе наблюдавал как Лейн години наред умиротворява този и онзи благородник, решава спорове, предотвратява конфликти, без нито веднъж да предпочете едната страна пред другата или да си позволи да намесва личните си интереси в държавните дела. Лейн многократно му беше казвал, че всичко е игра — игра на разпределяне на влияние и хитри маневри. Никой не печелеше наистина и целта бе просто да се поддържа възможно най-силната позиция за възможно най-дълго време.

Съдейки по това, което Лотар бе виждал, монарсите на този континент бяха експерти в тази игра. И това, че бе принуден да преговаря с тях, уж като равен, направо го подлудяваше.

След обяда на първия ден всички се бяха върнали в тронната зала, за да продължат дискусията си. Изглежда всички, дори онзи твърде мазен Перинолд, бяха приели вероятността Ордата да дойде до тук. Сега въпросът бе какво да направят по този въпрос.

Лотар прекара останалата част от деня да убеждава всички, че единственото решение бе обединението на армиите. За щастие, Теренас веднага се съгласи, както и Тролбейн, а Праудмуър имаше нужда от малко допълнително придумване. Но Перинолд и Греймейн оказаха по-сериозна съпротива. Лотар не се изненада от отношението на Перинолд. Той познаваше подобни личности в Стормуинд — лицемерни, подкупващи и досадни, мислещи единствено за себе си, независимо от цената. И в повечето случаи тези хора се оказваха страхливци. Перинолд вероятно се страхуваше от битка и прехвърляше честта на подчинените си, които без съмнение бяха по-смели от него.

Греймейн обаче изненада Лотар. Човекът определено имаше вид на воин с мощно телосложение и тежка броня. Той не отказа да се бие, но бързаше да предложи други начини за решаване на проблема всеки път, щом разговорът се обърнеше в посока за вероятна война. И Перинолд, разбира се, настояваше всеки друг вариант да бъде подробно обсъден. Чак след като Праудмуър и Тролбейн обвиниха Греймейн в малодушие, едрият мъж се съгласи, че единственият подходящ ресурс бе армията.