Приливи на Мрака [bg] [ЛП]

— Искам да говоря с него от името на своя водач — отговори Дуумхамър.

Той държеше ръцете си встрани, показвайки, че не носи оръжие, но все пак бе притеснен. Щеше да е глупак, ако не се притеснява. Но имаше късмет, че съществото отново се засмя.

— Ние не говори с мръвки — отвърна то. — Ние ядем тях!

И метна копието си. Намекът за намушкване изчезна и то премина в силно и рязко движение, с което лесно можеше да прониже Дуумхамър, като че лови риба. Ако той бе стоял мирно, обаче. Но Дуумхамър се отмести, издърпа чука от гърба си и нададе бойния си вик. Ревът му явно стресна съществото, което се спря и прибра копието си, но явно с намерение за втора атака. Оркът не му даде време да се подготви. Той скочи напред, замахвайки с чука си, и го стовари върху коляното на едно от съществата. То се свлече, ревейки от болка, стисна потрошения си крак, а Дуумхамър замахна отново и мощният му удар смачка черепа му.

— Ще повторя, търся водача ви! — извика той, обръщайки се към съществата, които не посмяха да помръднат по време на краткия сблъсък. — Заведете ме при него или ще избия всички ви и ще продължа да преследвам вида ви!

Той вдигна чука си заплашително, знаейки от опит, че гледката на черната каменна глава, омазана с прясна кръв, коса и кости, може да сплаши повечето врагове. Жестът му имаше успех. Останалите същества притъпиха крачка назад и вдигнаха оръжията си високо, показвайки, че няма да атакуват. Тогава едно от тях притъпи към Дуумхамър. Косата му бе сплетена, а не подрязана на гребен, а на врата си носеше огърлица от кости.

— Ти иска говори със Зул’джин? — попита съществото.

Дуумхамър кимна, приемайки, че това е или името, или титлата на водача им.

— Аз ще доведа него тук — предложи съществото.

После се обърна и безшумно изчезна в сенките, изоставяйки четиримата си другари. Те се спогледаха, огледаха и орките, и явно не бяха сигурни какво да правят.

— Ще почакаме — спокойно заяви Дуумхамър пред тях и пред собствените си хора. Той свали главата на чука си на земята и се подпря на дългата му дръжка, заставайки спокойно, но нащрек. Когато видяха, че няма да ги атакува, съществата се поуспокоиха и също свалиха оръжията си. Едно от тях дори седна на земята, но очите му продължиха да следят всяко движение на орките.

— Как те наричат? — попита го Дуумхамър след няколко минути.

— Аз съм Крул’тан — отвърна съществото.

— Оргрим Дуумхамър — каза Дуумхамър и се посочи с пръст. — Ние сме орки от клана Блекрок. Вие какви сте?

— Ние горски тролове — отвърна изненадано Крул’тан, сякаш не можеше да повярва, че не знаят. — От племето Амани.

Дуумхамър кимна. Горски тролове. И имат племена. Това означаваше, че са цивилизовани, или поне много повече от огрите. Тогава за пръв път Дуумхамър реши, че идеята на Блекхенд може да се окаже добра. Тези същества приличаха повече на орки, отколкото на огри, въпреки размерите и силата си. Какви ли съюзници щяха да бъдат? И бяха от този свят — познаваха земята, обитателите му, а също и опасностите.