Приливи на Мрака [bg] [ЛП]

Още в родната им земя Блекхенд беше шокирал оркските кланове с намерението си да се съюзи с огрите. Сътрудничеството обаче се оказа ползотворно и чудовищните същества оказаха значителна помощ на Ордата, но все пак бяха приети с неохота. След това орките узнаха за съществуването на подобни същества в този нов плодороден свят и мнозина бяха скептично настроени, когато Блекхенд заяви, че иска да ги спечели на своя страна, за да се бият под тяхното знаме.

Той бе изпратил Дуумхамър и шепа воини от Блекрок да се свържат с тях, което бе знак на голямото доверие към младия заместник-командир на клана. Дуумхамър още изпитваше вина за това, че предаде вожда си и се изправи срещу него, а после го и уби и зае мястото му. И все пак това бе традиционна практика в клановете, а Блекхенд всъщност водеше хората си към сигурна смърт и унищожение. Дуумхамър бе принуден да действа, за да ги защити.

Той прокарваше ръка нагоре-надолу по гладката каменна глава на чука си, който висеше на гърба му. Дръжката стърчеше над рамото му, а главата стигаше до бедрото му. Много отдавна шаманите предрекоха, че един ден това мощно оръжие ще донесе спасението на народа му. Но бяха казали и че този, който ги спаси, ще ги обрече на гибел. И това ще бъде последният потомък на рода Дуумхамър. Дуумхамър често размишляваше върху това, още повече след като стана Военачалник на Ордата. Дали поемането на тази власт означаваше спасение на орките? Той определено го чувстваше по този начин. Но това означаваше ли също, че му е отредено после да ги обрече на гибел? Означаваше ли, че той ще е последният от рода си? Дуумхамър се надяваше да не е така.

Но по онова време той не се тревожеше за това. Все още имаше доверие на Блекхенд или поне на верността му към народа и намерението му да властват над този свят. Той все още следваше вожда си, макар че правеше всичко по силите си да укротява любовта му към ненужно насилие. Не че Дуумхамър избягваше битките. Както повечето оркски воини, той обичаше напрежението и тръпката от сраженията, но имаше моменти, когато прекомерната сила всъщност намаляваше стойността на победата.

Онази мисия обаче бе свързана с преговори, а не битка и Дуумхамър бе заинтригуван и поласкан. И може би дълбоко в себе си — и леко уплашен. Дотогава в този нов свят орките бяха виждали само човеци и едно-две от онези дребни, но мощни същества, наречени джуджета. Но, ако в този свят имаше огри, Ордата можеше да си навлече много по-мощни врагове, отколкото си е представяла.

На Дуумхамър му бяха нужни цели две седмици, за да се добере до трол. Без да се прикриват, той и воините му обикаляха гората, където разузнавачът беше забелязал един. С времето все повече се убеждаваха, че докладът му е бил лъжлив или погрешен, явно за да прикрие собствения си страх. Но после една нощ, когато здрачът се разстели над земята и хвърли дългите сенки на дърветата, една фигура се спусна от високите клони и тихо се приземи близо до оркския лагерен огън. След миг се появи още една, после още една и накрая орките се оказаха обградени от шест мълчаливи тъмни фигури.