Реката на тайните [bg]

До залез-слънце оставаше час и светлината вече беше отслабнала, червеникава и помръкнала. Те бързо направиха по-малък лагер нагоре по реката, като използваха останки от бивака на Гари. Вятърът бе отнесъл миризмата на кръв, но никой не искаше да е близо до мястото, където бяха лежали труповете. Ордите насекоми вече се бяха върнали и кръжаха около тях, но те дори им се радваха, защото веселото им бръмчене разпръскваше суеверния страх, обзел всички.

— Сигурен ли сте, че не ни грози опасност от друга вълна отровен газ? — попита Лорън, докато Мърсър затопляше консервите със спагети, които бе взел от лагерната кухня. Той взе една и седна до нея.

— Нивото на въглеродния двуокис трябва да стигне до критична точка, за да изригне. Газът може никога повече да не достигне тази точка, а дори да стане така, ще са необходими месеци, дори години.

— Значи сме в безопасност? — Ваник опита с наслада топлата храна.

Мърсър реши, че е прекарала част от военната си кариера там, където подобно ядене е лукс, вероятно на Балканите.

— Що се отнася до въглеродния двуокис, да, и мисля, че стрелците ще се върнат най-рано след един-два дни. Ще изчакат, докато местните власти престанат да се интересуват от тях.

Ваник го погледна изпитателно.

— Изглежда, разбирате от тактика.

— Вие не бихте ли постъпили така? — невинно попита той.

— Разбира се, но повечето цивилни не разсъждават по този начин. Те биха се върнали веднага в Панама Сити, откъдето да се качат на самолет за Маями.

В думите й прозвуча покана към Мърсър да обясни мотивите си. Той тъкмо се готвеше да й разкаже откъде познава тактиката на терористите, когато в джунглата, където Рубен събираше дърва за огъня, отекна изстрел.

Реакцията на Лорън Ваник беше точна и бърза. Тя ритна огъня и разпръсна дървата, за да вдигне димна завеса, после се претърколи и извади пистолета си. Дръпна предпазителя, хвана оръжието с две ръце и огледа джунглата. За времето, през което капитан Ваник направи всичко това, Мърсър успя само да се хвърли на земята. Двамата панамци останаха да седят край огъня, но извадиха оръжията си, когато се разнесе трясък на счупени клони, последван от пронизителен писък.

След двайсетина секунди Рубен извика от гората и Лорън свали предпазителя на беретата.

— Какво става? — прошепна Мърсър.

Преди Ваник да отговори, на поляната се появи Рубен — държеше някакво момче за тениската. Карабината бе преметната на рамото му. Той заговори бързо на испански и Лорън се засмя.

— Каза, че намерил хлапето в лагера на приятеля ви. Търсело храна. Стрелял над главата му и момчето се опитало да се зарови в пясъка.

Хлапето беше десетинагодишно, слабо и изтощено, с големи черни очи, широко отворени от страх като на затворено в клетка животно. Косата му беше дълга като на момиче, черна и мръсна. Миглите му също бяха дълги, а лицето — нежно и красиво. Щом забеляза консервата със спагети до Мърсър, момчето сякаш престана да обръща внимание на всичко друго.