Реката на тайните [bg]

— Капитан Лорън Ваник. — Тя стисна ръката му здраво, без да откъсва очи от него. Миглите й бяха дълги.

— Водачът на тази експедиция беше мой приятел. Преди известно време ме покани тук. Пристигнах по обед със съпругата му и… Ами, това е.

— И сте изпратили хората на Рубен да извикат полицията?

— Да. — Странно беше, че военен офицер познава един наемник. — А вие откъде познавате Рубен?

Усмивката й разкри малко разстояние между предните два зъба.

— Аз съм координатор между панамските сили за борба с наркотрафика и американското Южно командване. Мрежата на Рубен е добър източник на информация за нас. Бях в Ла Палма, когато чух за убийствата, и дойдох в Ел Реал да видя труповете с очите си. Разбрах, че господин Барбър е бил търсач на съкровища. И вие ли се занимавате с това?

— Не. Аз съм минен инженер. Учихме заедно в колежа.

Капитан Ваник престана да слуша. Тя наблюдаваше панамците, които обикаляха лагера.

— Извинете — каза Ваник на Мърсър и тръгна към шефа на полицаите. Кобурът с пистолета „Берета“ на хълбока й подскачаше с всяка крачка.

Неколцина полицаи безцеремонно хвърляха труповете в голямата лодка и капитан Ваник започна да спори с водача на групата. След малко тя се обърна и се отдалечи от ченгето. Беше намръщена.

— Какво има? — попита Мърсър.

— Проклети тъпаци. Опасявах се, че ще стане така. Щеше ми се да бях имала време, за да доведа екип от криминалисти от Панама Сити.

— Защо?

— El colonel Санчес — подигравателно отговори Ваник. — Само от един бегъл оглед е решил, че това е неуспешен опит за отвличане, извършен от колумбийски бунтовници, които вече са се измъкнали през границата.

Полковник Санчес, изглежда, беше повече от доволен, че престъплението е извършено от отдавна изчезнали партизани и че може да разчисти мястото, да напише доклада си и да се върне в уютния си кабинет.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко — повтори Ваник. — Тоя мързеливец е убеден, че е разкрил поредното престъпление. За четири месеца в Дариен са извършени пет партизански атаки и всеки път историята е една и съща. Обикновено той дори не ходи да прави оглед на местопрестъплението, но този път е убит американец.

Мърсър не правеше прибързани оценки за хората, но остана с убеждението, че капитан Ваник проявява загриженост, излизаща далеч извън границите на пълномощията й. Това пролича в гнева й към некадърността на полицаите. Санчес едва ли щеше да предприеме нещо за подозренията на Мърсър, но със сигурност щеше да разследва случая.

— Той наистина греши. Искате ли да ви разкажа какво всъщност се е случило тук?

Лорън Ваник го погледна изпитателно.

— Какво знаете?

Мърсър я отведе настрана от другите.

— Тези хора не са били убити от колумбийски бунтовници. Не са умрели от огнестрелни рани. — Мърсър пое дълбоко дъх, докато подреждаше доказателствата, които го бяха накарали да стигне до този странен, но неизбежен извод. — Били са убити от невидима вълна от въглероден двуокис, минала през долината от вулканичното езеро по-нагоре срещу течението на реката. Раните от огнестрелно оръжие са нанесени след смъртта им, за да прилича, на нападение.