Реката на тайните [bg]

Точната последователност на събитията след това бе замъглена в паметта му. Не знаеше дали чу клаксона на фермерския пикап, движещ се по пътя, преди или след силната експлозия, която избухна зад къщата, но знаеше, че викът му вечно ще отеква в главата му. Пикапът се появи и спря. Предното стъкло беше напукано като паяжина. Филип зърна черните коси на майка си и в следващия миг тя изчезна в облак от червеникава мъгла. От джунглата излязоха двама въоръжени мъже. В къщата се разнесе трясък от строшено стъкло и ловджийската пушка на Ивет Бонвил изгърмя като оръдие. На ливадата вляво момчето видя тъмни силуети в бойни униформи и с изцапани с кръв ножове. Втора експлозия блесна на пистата, когато се взривиха резервоарите с гориво на „C-47“. Над покрива на къщата се издигна огнено кълбо.

— Не! — извика госпожа Бонвил.

И после се чу удар, сякаш тояга разби изгнил плод. След това настъпи тишина.

Сега, докато си спомняше всичко това, Мърсър осъзна, че тогава Жума трябва да е била петдесет и пет годишна, а той е тежал поне четирийсет килограма. Тя го вдигна, сякаш беше бебе, и го хвърли от балкона. Филип падна върху рододендроните на госпожа Бонвил. Само миг след това бавачката тупна в храстите до него.

— Мълчи — предупреди го тя и се втренчи в първите редове банани на двайсетина метра от моравата. Щом видя, че никой не се спотайва там, го хвана за ръката и побягнаха.

Без да спира, Филип успя да погледне още веднъж към пикала, спрял пред алеята за коли. До него стояха двама мъже с автомати „АК-47“ и го обсипваха с куршуми. Потокът от гилзи блестеше на слънцето през облачетата пушек, излизащи от дулата на оръжията. Бензинът, който изтичаше от пробития резервоар, се запали. Пламъци обвиха пикапа и принудиха мъжете да отстъпят.

Филип залитна потресен. Бавачката го дръпна за ръката и го зашлеви.

— После ще тъгуваме.

Филип бе прекарал пет лета при семейство Бонвил и познаваше плантацията им отлично. Но въпреки това, докато бягаха, нямаше представа къде се намира. Не можеше да мисли за нищо. Единственото му желание беше да се строполи на земята. Жума продължаваше да го води, като се ориентираше по стълба черен пушек, издигащ се от самолета на семейство Бонвил.

— Накъде да тръгнем сега, Филип? — попита тя, когато стигнаха до края на банановата плантация. — Трябва да се скрием в джунглата. Кой е най-прекият път?

Пукотът на автомати в далечината утихна.

Момчето не отговори. Сълзите, стичащи се по лицето му, нямаха нищо общо с плесницата.

Жума коленичи, за да го погледне в очите.

— В моето село, когато някое момче навърши определена възраст, се извършва ритуал, за да стане мъж. Моментът, когато се разделя с детството, е радостен за всички. Ти се раздели с детството си, но за нас няма радост. — Гласът й беше сериозен и тържествен. — Когато направят тази първа стъпка към зрелостта, селските момчета приемат и ново бойно име, с което племето ще ги нарича до края на живота им. Днес е време и ти да приемеш бойното си име. В знак на почит към душевната сила на баща ти и смелостта на майка ти, ти вече няма да си Филип. Вече ще се наричаш Мърсър.